forum.lex.bg

РЕШЕНИЕ № 977 ОТ 9.IV.1979 Г. ПО ГР. Д. № 2379/78 Г., I Г. О.
АКО НАСЛЕДНИК СЕ ОТКАЖЕ ОТ НАСЛЕДСТВОТО НА ДЛЪЖНИКА, ТОВА НЕ Е ОСНОВАНИЕ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИЗПЪЛНИТЕЛНОТО ДЕЛО.
ГПКЧл. 330, ал. 1, чл. 326, ал. 2
ЗНЧл. 5-11, 49, ал. 1, и 52

Резолюцията е поставена върху молба на част от наследниците на длъжника, с която заявяват, че са се отказали от наследството на длъжника, и като представят доказателства за отказа, искат да се прекрати производството по делото по отношение на тях, т. е. да бъдат заличени като длъжници по делото. Съдебният изпълнител не отговаря на искането, а прекратява производството по делото изцяло.
Прекратяването е неправилно. Не е налице никоя от хипотезите на чл. 330, ал. 1 ГПК, даващи основание за прекратяване производството по делото. Ако наследникът е доказал, че се е отрекъл от наследството по реда на чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН, това отнема възможността да се насочи изпълнението върху имуществото на този наследник. Изпълнението ще продължи срещу имуществото, останало в наследствената маса, в лицето на наследниците, приели наследството по опис, и на наследниците, които са приели наследството без опис, а ако всички наследници са се отрекли от наследството, изпълнението ще продължи върху имуществото от наследствената маса в лицето на държавата, която го получава съгласно чл. 11 ЗН. Следователно отказът на наследници от наследството на длъжника не само не е посочено като изрично основание за прекратяване на делото - чл. 330, ал. 1 ГПК, но и практически не може да доведе до прекратяване на производството, тъй като съгласно Закона за наследството - чл. 5 до 11, никое открито наследство не може да остане неполучено от правен субект.

РЕШЕНИЕ № 927 ОТ 05.05.1956 Г. ПО ГР. Д. № 973/1956 Г., IV ГР. О. НА ВС
СПОРЪТ МЕЖДУ ВЗИСКАТЕЛЯ И НАСЛЕДНИКА НА ДЛЪЖНИКА ПО ИЗПЪЛНЕНИЕТО ПО ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НА ОТКАЗА НА НАСЛЕДНИКА ОТ НАСЛЕДСТВОТО И ПО ВЪПРОСА ЗА ФАКТИЧЕСКО ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО ОТ НАСЛЕДНИКА СЕ РАЗРЕШАВА ОТ СЪД. ИЗПЪЛНИТЕЛ, РЕЗОЛЮЦИЯТА НА КОГОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ОБЖАЛВАНА С ЖАЛБА СРЕЩУ ДЕЙСТВИЯТА НА СЪД. ИЗПЪЛНИТЕЛ ПРЕД СЪОТВЕТНИЯ НАРОДЕН СЪД.
Чл. 326, ал. 2, 332 ГПК и 49, ал. 3 ЗЗД

Страни в изпълнителното производство са лицата, указани в изпълнителния лист, представен на съд изпълнител за изпълнение. Длъжникът по същия е лицето, срещу което се насочват изпълнителните действия за удовлетворение вземането на взискателя. По изключение чл. 326, ал. 2 ГПК допуска възможността изпълнителните действия по изпълнителния лист, издаден срещу длъжник, който е починал, да бъдат насочени срещу неговите наследници, ако същите не са се отрекли от наследството на наследодателя. В този случай в различие от чл. 48 ЗН законът презумира, че наследникът е приел наследството и затова установява за него задължението да докаже, че не е приел същото, ако прави такова възражение. Спорът между взискателя и наследника, дали последният е приел или не наследството на длъжника, следва да бъде разрешен от съдебния изпълнител съобразно доказателствата, представени в това направление. Резолюцията на съдебния изпълнител по възникналия спор представлява действие по изпълнението, което съгласно чл. 323 ГПК може да бъде обжалвано, когато се счете за неправилна, както от взискателя, така и от наследника. Не съществува законоустановена пречка за възможността този спор между страните, свързани с легитимацията на посочения длъжник в изпълнителния процес, решаван от съдебния изпълнител, да бъде отнесен по пътя на обжалване действията на същия изпълнител пред съответния народен съд. Наистина в случая легитимацията на наследника като длъжник е във връзка със спора между страните за действителността или недействителността на извършения отказ от наследството на длъжника и тоя за фактическото приемане на това наследство, който спор съгласно чл. 6 ГПК е предмет за разрешаване от съда по исков ред. Чл. 332 ГПК обаче допуска възможността такива спорове, възникнали в изпълнителното производство, да бъдат разрешени по реда на обжалване действията на съд. изпълнител пред народния съд. Само спорове, които не биха били от компетентността на народния съд, не би могло да бъдат разгледани по този ред и страните ще бъдат задължени да потърсят разрешението им чрез иск, предявен пред съответния съд. Относно спора за фактическото приемане на наследството на починал длъжник и недействителността на един извършен отказ от наследството не съществува пречка като изтъкнатата по-горе и затова същият следва да бъде разрешен от народния съд в производството за обжалване действията на съд. изпълнител. Съображението, че в такива случаи се губи една инстанция за страните, понеже решението на народния съд съгл. чл. 335 ГПК не подлежи на обжалване, не може да бъде от решително значение, поради това че този начин на разрешение споровете, възникнали в изпълнителното производство, е изрично установен в чл. 332 и следв. ГПК.

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 30.10.1964 Г., ПЛЕНУМ НА ВС
Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1991, стр. 361, пор. № 128

ЗА ОБОБЩАВАНЕ НА ПРАКТИКАТА ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА СЪДЕБНАТА ДЕЛБА
6. За мълчаливото приемане на наследството
С решение № 54/1961 г., ОСГК, е прието, че подаването на декларация за облагане с данък върху наследството, обжалването на определения данък и плащането му сами по себе си още не указват на мълчаливо приемане на наследството. Пленумът намира, че това становище, което е неточно, ограничава възможността на съдилищата за преценяване на всички обстоятелства, от които може да се направи извод за мълчаливо приемане на наследството. Следва да се отстъпи от становището, изразено в посоченото решение, като се даде възможност на съдилищата за по-свободна преценка на всички обстоятелства, от които може да се направи извод за мълчаливо приемане на наследството.
Целесъобразно е с постановлението да се поясни, че при отказ от наследство делът на отказалия се увеличава дяловете не на всички наследници, а само на тези от коляното на отказалия се.
.......
14. Приемането на наследството може да стане мълчаливо, когато от действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение да приеме наследството. Подаването на декларация за облагане с данък върху наследството може да бъде действие, което сочи на намерение за приемане на наследството.
С отказа от наследство, направен от наследника, се увеличава делът на наследниците само от неговото коляно.

РЕШЕНИЕ № 773 ОТ 24.01.2006 Г. ПО АДМ. Д. № 3010/2005 Г., I ОТД. НА ВАС
Чл. 32, ал. 1 от ЗМДТ
Чл. 56, ал. 1 от ЗН
Чл. 49 от ЗН

Върховният административен съд на Република България - Първо отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРУСЯ ДИМИТРОВА
АТАНАСКА ДИШЕВА

при секретар Цени Йорданова и с участието на прокурора Огнян Атанасов изслуша докладваното от съдията МАРУСЯ ДИМИТРОВА по адм. д. № 3010/2005 г.

Производство по чл. 33 - 40 ЗВАС.
Касаторите Катя, Ангелина и Ангел Гаралови молят да бъде отменено решение от 18.11.2004 г. по а.х.д. № 1358/2003 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отхвърлена жалбата им против действията на публичния изпълнител при АДВ - отказ да прекрати изпълнителното производство потвърдени с решение № 222/29.4.2003 г. на изпълнителния директор на АДВ. Подържат, че са допуснати касационни основания незаконосъобразност и необоснованост. Съдът приел, че е налице приемане на наследството предвид чл. 32, ал. 1 ЗМДТ. Недействителността на откази от наследство следвало да се прогласи само от съда по чл. 97, ал. 1 ГПК в исков процес заведен от публичния изпълнител. Последният няма право да обявява отказите от наследство за недействителни. Подържат, че е недопустимо в административния процес съдът да обявява недействителност на откази от наследство. Моли да бъде отменено решението на АДВ и да бъде прекратено изпълнителното производство. Неправилно било приложено тълк. р. № 4/2004 г. на ВКС. В писмена защита подържа, че подаването на декларацията по чл. 32 ЗМДТ сочи само за намерение да се приеме наследството, но не е достатъчна, за да се приеме, че наследството е прието. Декларацията била акт на управление по чл. 58 ЗН. След като не е обявена недействителност на отказите от наследство от съда в процедура по чл. 97, ал. 1 ГПК следвало изпълнителното производството да бъде прекратено.
Ответника по касационната жалба Агенцията за държавни вземания моли решението да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховна административна прокуратура намира касационната жалба за основателна.
Върховният административен съд, първо отделение като прецени допустимостта на касационната жалба и изложените в нея отменителни основания по чл. 39 ЗВАС, приема за установено следното:
Касационната жалба е допустима, подадена в срок, а разгледана по същество е неоснователна.
За да отхвърли жалбата против решението на директора на АДВ, окръжният съд е приел, че с акт № 17-2100-11-62328/26.3.2002 г. публичният изпълнител е приел, че отказите от наследство от 11.3.2002 г. са недействителни, тъй като преди това наследниците са приели наследството по чл. 49, ал. 2 ЗН щом са подали декларация за облагане с данък наследство на 7.12.2001 г. Съдът е приел, че данък върху наследството се дължи за прието наследство. Обезпечителните мерки са известени на жалбоподателите на 8.1.2002 г. и с оглед на тях е направеният отказ от наследство. Съдът е приел, че няма пречки въпросът за действителността на отказа от наследство да бъде разглеждан при всякакви спорове по искане на заинтересованата страна. Прието е, че в решението на АДВ неправилно е прието, че доказателствената тежест за недействителността на отказа е върху жалбоподателите, но това няма значение, тъй като недействителността на отказа е доказана.
Възприетата от съда фактическа обстановка е съобразена с доказателствата по делото. От нея окръжният съд е направил обосновани и законосъобразни изводи.
В административният процес не могат да се разглеждат инцидентни установителни искове по чл. 118 ГПК какъвто би бил иск за установяване недействителност на отказ от наследство, но няма пречки за нуждите на процеса да се съберат доказателства и се установят правнорелевантните факти за преюдициалното правоотношение в мотивите на административният акт и последвалото го съдебно решение. Поради недопустимост на инцидентни установителни искове в административния процес във фазата пред съда в съдебното решение не може да се постанови диспозитив по правноустановените факти по такъв иск, но няма пречка фактите да бъдат установени в мотивите, както е постъпил окръжния съд. Доводът на касатора, че ответника е следвало да води отделен исков процес е неоснователен. По чл. 56, ал. 1 ЗН е предвидено, че кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожаването на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. С този иск разполагат кредиторите по един действителен отказ от наследство. Искът по чл. 56 ЗН е конститутивен и поради това следва да се води самостоятелно. По ППВС № 7/73 г., т. 3, б. "д" ВС е приел, че е недопустим отделен иск за установяване приемане на наследството или на нищожността на отказ от наследство, поради това, че преди него е направено приемане и законосъобразно съдът е приел, че в административното производство няма пречки преюдициално да се изясни налице ли е приемане на наследството, валиден ли е отказът от наследство. Оспорването валидността на отказа от наследство е обосновано с подадена декларация за данък наследство по чл. 32 ЗМДТ, в която се декларират придобити по наследство имущества и доводът на касаторите, че не е налице приемане на наследството с подаването на декларацията е неоснователен. След като е направен отказ от вече прието наследство, последният предвид ППВС № 7/73 г., т. 3, б. "д" от мотивите е нищожен, тъй като правото по чл. 49 ЗН да се приеме или не наследството вече е упражнено. Изводите на окръжния съд са обосновани и законосъобразни.
Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 40 ЗВАС, Върховният административен съд, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 18.11.2004 г. по а.х.д. № 1358/2003 г. на Пловдивският окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.

РЕШЕНИЕ № 596 ОТ 12.VI.1991 Г. ПО ГР. Д. № 353/91 Г., I Г. О.
МЪЛЧАЛИВОТО ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВО Е НАЛИЦЕ, КОГАТО НАСЛЕДНИКЪТ ИЗВЪРШИ ДЕЙСТВИЯ, РАЗКРИВАЩИ ДЕЙСТВИТЕЛНОТО МУ НАМЕРЕНИЕ ЗА ПРИЕМАНЕ. ДВУСМИСЛЕНИ ДЕЙСТВИЯ, ОТ КОИТО МОГАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ И ДРУГИ ИЗВОДИ, НЕ СОЧАТ НА ПРИЕМАНЕ НА НАСЛЕДСТВОТО.
ИСКЪТ ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ЗАВЕЩАТЕЛНИТЕ РАЗПОРЕДБИ НА НАСЛЕДНИК СЪС ЗАПАЗЕНА ЧАСТ СЕ ПОГАСЯВА С ДАВНОСТ.
ЗНЧл. 49
ЗНЧл. 30
ЗЗДЧл. 110

Изводът, че М.Б. е приела наследството, е направен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при неизяснена обстановка. Съгласно чл. 49 от ЗН приемането на наследството може да стане по два начина: изрично с писмено заявление до районния съд, в района на който е открито наследството, и мълчаливо, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. М.Б. не е приела изрично наследството, а мълчаливо приемане е налице тогава, когато наследникът извърши действия, които изявяват намерението му, че действително го приема. Ако действието е двусмислено, ако могат да се направят и други изводи и да се тълкува по друг начин, не е налице приемане на наследството. Така например ползуването на обикновената покъщнина, която е необходимост на всяко семейство и с нея са си служили членовете на семейството, още не означава, че е налице действие по приемане на наследството. Не е налице приемане и тогава, когато наследникът извършва действия по обикновено управление на наследството. Приемането на наследството може да стане както с правни актове, така и с такива фактически действия, от които се извлича по необходимост, че е прието наследството. Наистина законът е дал възможност на съда при всеки конкретен случай да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството. Но това следва да се извърши след цялост на съпоставка на всички доказателства. По делото е разпитан като свид. И.Б. той е съпруг на съделителката М.Б., а освен това е страна по делото. Неговите показания не са преценили с оглед чл. 136 от ГПК, защото са събрани и други доказателства. Свидетелите И.П.П. и М.К. са заявили, че след смъртта на Ил.М. през 1982 година дъщерята М.Б. не е идвала в имота, докато брат й Ив. М. се е грижил за имота. Тя е ходила от време на време в имота, но майката Д. и братът И. са садили двора и тя е идвала само с кошниците, т. е. да бере домати. Свидетелят Т. Йорд., въз основа на чиито показания е направил изводът си районният съд, е заявил, че не знае кой е работил доматите. Би могло да се приеме, че всъщност майката е давала от плодовете на дъщерята. Изобщо този въпрос, който е от съществено значение, в какво точно са се изявили фактическите действия на М.Б. за мълчаливо приемане на наследството и изявила ли е чрез тях воля за приемане, е останал неизяснен. А това е пряко свързано с правата да се иска намаляване на завещателните разпоредби за допълване на запазената част по чл. 30 от ЗН. Само този наследник, който е приел наследството, има право да иска възстановяване на запазената му част.

РЕШЕНИЕ № 137 ОТ 20.ХII.1984 Г. ПО ГР.Д. № 84/84 Г. НА ОСГК НА ВС
НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Е ОТКАЗЪТ ОТ НАСЛЕДСТВО, КОЕТО Е БИЛО ПРИЕТО
ЗНЧл. 49, ал. 2

С решение от 21.I.1982 г. по гр.д. № 47/80 г. Г. о. районен съд е отхвърлил предявения от П.М.Б. от с. Д.В.Т. окръг, против Д.И.П. и И.И.П., двамата от гр. Л., иск за делба на дворно място, представляващо парцел № V - 1758 в кв.82 по плана на гр. Л., заедно с построените върху него къща, лятна кухня, плевник, сайвант и др. стопански сгради. Не е допусната да се извърши съдебна делба на така посочения недвижим имот поради това, че ищецът не бил доказал своята активна легитимация - той не могъл да черпи наследствени права от наследодателката си Д.П., защото същата не била оставила наследство, тъй като по съответния законен ред се била отказала от наследството на покойния си съпруг Д.П., в което наследство се включва и недвижимият имот, предмет на исканата делба. От данните по делото съдът е приел за установено, че този имот е останал от Р.Й.П., починала на 5 ноември 1948 г. Тя оставила свои законни наследници синовете си И., Н. и Д.Й.П. Последният е починал на 7 VI.1959 г. и е оставил свои законни наследници съпруга Д.П.П., наследодателка на ищеца, както и брат си Н. и синовете и дъщерите на брат си И. На 29.III.1975 г. съпругата Д.П.П. е направила отказ от наследството на съпруга си. След смъртта си на 10.IV.1978 г. тя е оставила като свой единствен наследник ищеца - син на брат й М.П.Б., починал на 17.III.1938 г.
Районният съд, като е имал предвид обстоятелството, че наследодателката на ищеца се е отказала от наследството на съпруга си, който отказ е извършен по предвидения в чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН ред, е направил извод, че тя не е оставила наследство, поради което е отхвърлил иска за делба като неоснователен. На същото основание В.Т. окръжен съд с решение от 12.IV.1982 г. по гр.д. № 446/82 г. е оставил в сила решението на районния съд, а и ВС I г.о. с решение № 2946 от 18.Х.1982 г. по гр. д. № 2621/82 г. е оставил без уважение предложението на председателя на ВС за преглед по реда на надзора на посочените по-горе решения на окръжния и на районния съд. В мотивите към тези решения е отразено, че Д.П.П., наследодателка на ищеца, не била приела наследството на съпруга си и поради това направеният от нея отказ от наследство бил действителен.
ОСГК на ВС счита, че този извод е необоснован.
Както Г.О. районен съд, така и В.Т. окръжен съд, а и Върховният съд при постановяване на решенията си не са съобразили установеното от свидетели по делото, а именно С.К., Л.П., Н.Г. и М.Х.П., че след смъртта на съпруга си Д.П.П. е продавала вещи от наследството му, подарявала е покъщнина и останалата от него ловна пушка, живяла е в къщата и я е ползвала като своя собствена, и дворното място, и стопанските сгради. Ако това се имаше предвид при постановяването на посочените решения, щяха да се направят други правни изводи досежно това, дали Д.П.П. е приела, или не наследството на съпруга си и дали направеният от нея отказ за това наследство е действителен.
С оглед разпоредбите на чл. 48 ЗН наследниците придобиват наследството на своя наследодател не автоматически с откриването на наследството, а с приемането му. Приемането съгласно чл. 49, ал. 1 ЗН става с изрично изявена воля за приемане, като за целта наследникът направи съответно писмено заявление пред районния съдия, в района на който е открито наследството, и така направеното приемане се впише в особена за това книга. Наследникът може и да не изяви изрично волята си за приемане на наследството по този ред. Той може да го приеме мълчаливо. За да се счете, че наследникът е приел мълчаливо наследството, необходимо е той да извърши действие, което несъмнено да предполага намерението му да приеме наследството. Така е и в настоящия случай - наследодателката на ищеца не е направила пред районния съдия писмено заявление, че приема наследството на съпруга си Д.П.,но е останала след неговата смърт да обитава наследствената къща, да се разпорежда с движимите вещи на наследството, да ползува целия имот като свой собствен повече от деветнадесет години. С това тя е приела наследството мълчаливо.
Наследникът може и да не приеме наследството на своя наследодател нито изрично, нито мълчаливо. Той може изрично да се откаже да приеме това наследство, като изрази това с писмено заявление пред районния съдия, както е сторила и наследодателката на ищеца. Но за да бъде действителен този отказ, необходимо е наследникът да не е приел наследството. Приеме ли го той, вече няма от какво да се отказва. Защото отказът е отказ да се приеме наследството. В случая Д.П.П. мълчаливо е приела наследството на съпруга си веднага след неговата смърт. И затова през 1975 г., когато е направила писмено заявление до районния съдия, че се отказва от наследството на съпруга си, тя не е имала от какво да се отказва. Затова направеният от нея формален отказ от наследството на съпруга си е без правна стойност.
Ако Г.О. районен съд беше обсъдил показанията на посочените по-горе свидетели, които установяват извършени действия от Д.П.П., несъмнено предполагащи намерението й да приеме наследството, щяха да се направят правни изводи, съобразени с разпоредбите на чл. 49, ал. 2 ЗН. Като не е сторил това, той е нарушил закона, допуснал е и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 188, ал. 1 ГПК.