Привет, има ли възможност да ми кажете от къде да намеря или да ми предоставите закон за наследството, действащ в България до приемането на настоящия... сатва дума за закон, действащ в периода 1935 - 1947г.
Благодаря, предварително!
- Дата и час: 30 Дек 2024, 03:02 • Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]
закон за наследството до 1949г
Правила на форума
Правила на форума
Темите в този раздел на форума могат да бъдат само на български език, изписани на кирилица. Теми и мнения по тях, изписани на латиница, ще бъдат изтривани.
Темите ще съдържат до 50 страници. Мненията над този брой ще бъдат премествани в друга тема-продължение, със същото заглавие, като последното мнение от старата тема ще съдържа линк към новата, а първото мнение от новата - линк към старата.
Правила на форума
Темите в този раздел на форума могат да бъдат само на български език, изписани на кирилица. Теми и мнения по тях, изписани на латиница, ще бъдат изтривани.
Темите ще съдържат до 50 страници. Мненията над този брой ще бъдат премествани в друга тема-продължение, със същото заглавие, като последното мнение от старата тема ще съдържа линк към новата, а първото мнение от новата - линк към старата.
|
|
6 мнения
• Страница 1 от 1
- REVOLUTION
- Активен потребител
- Мнения: 4455
- Регистриран на: 25 Сеп 2007, 11:26
- Местоположение: гр.Пловдив
ЗАКОНЪ за наследството
Утвърден с указ от 17.12.1889 г., под № 484, обн., ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г., доп., бр. 29 от 7.02.1896 г.
Книга I.
За наследството.
1. Наследството се предава по закона или по завещание.
Наследството по закона има място само въ този случай, когато няма завещание за всичкото имущество или за часть отъ него.
ГЛАВА I.
За наследството по закона.
2. По закона, наследството минава къмъ законните низходящи роднини, възходящите, съребрените, незаконнородените деца и къмъ съпрузите по долуизложените редъ и правила, а ако няма такива наследници, то - къмъ държавата.
3. Законътъ, при определяне реда на наследството, взема въ внимание близостьта на роднинските степени, а не преимуществото на едната или другата линия и не произхождението на имуществото, съ изключение само на установените въ закона случаи и редъ.
Отделъ I.
За лицата, които могатъ да наследватъ.
4. Всяко лице е способно да наследява. Изключенията отъ това правило са определени отъ закона.
5. Неспособни да наследватъ са:
1) този, който още не е заченатъ, когато се отвори наследството, и
2) дете, което е родено неспособно да живее.
Въ случай на съмнение, считатъ се за жизнеспособни тези, за които е доказано, че са родени живи.
6. Неспособни да наследвать, като недостойни, са:
1) този, който е умишлено убилъ или се е опиталъ да убие лицето, за наследството на което е въпроса, а така също и съучастникътъ въ тия престъпления;
2) този, който го е обвинилъ въ престъпление, наказуемо съ окови, което е припознато за клеветническо;
3) този, който го е принудилъ да направи завещание, или да го измени, и
4) този, който му е възпрепятствувалъ да направи завещание или да отмени направеното вече, или който е унищожилъ, скрилъ или изменилъ направеното подиръ това завещание.
7. Който е признатъ за недостоенъ, може да наследва, когато наследодательтъ го е призналъ за достоенъ да наследва или чрезъ удостоверенъ актъ, или чрезъ завещание.
8. Наследникътъ, който е изключенъ отъ наследството по причина на недостойнство, длъженъ е да върне всичките плодове и приходи, съ които той се е ползувалъ отъ времето на отварянето на наследството.
9. Недостойностьта на родителя или на възходящия роднина не бърка на децата му или на низходящите да наследватъ направо или по представителство.
10. Близостьта на родството се определя отъ числото на поколенията; всяко поколение се нарича степень.
11. Веригата на степените прави линия; нарича се права линия веригата на степените между лица, които произхождатъ едно отъ друго; съребърна линия се казва веригата на степените между лица, които не произхождатъ едно отъ друго, но произхождатъ отъ единъ общъ родоначалникъ.
Правата линия се разделя на права линия низходяща и права линия възходяща.
Първата свързва родоначалника съ тия, които произхождатъ отъ него; втората свързва едно лице съ тия, отъ които то произхожда.
12. Въ правата линия се броятъ толкова степени, колкото има поколения между лицата; така, синътъ е съ баща си въ първа степень; внукътъ въ втора и обратно, бащата и децата съ сина и внука.
13. Въ съребърна линия степените се броятъ по поколенията, като се почне отъ едного отъ роднините, възлиза се до общия родоначалникъ, който не се брои, и се слезе до другия роднина.
Така, двама братя са въ втора степень; вуйка и племеникъ са въ третя степень; рождените братовчеди въ четвърта, и тъй нататъкъ.
Отделъ II.
За правото на представителство.
14. Правото на представителство се състои въ това, че представляющите заематъ мястото и стъпятъ въ степеньта и правата на представляемия.
15. Представителството се допуща неограничено въ правата низходяща линия.
То се допуща въ всички случаи, било че чадата на починалия сънаследватъ съ низходящите на едно чадо преди умряло, било че всичките чада на починалия съ умрели преди него, и низходящите на тия чада се намиратъ между си въ степени равни или неравни, било че, при равенство на степените, има разлика въ числото на лицата, които принадлежатъ къмъ някое коляно.
16. Представителството не се допуща въ полза на възходящите; най-близкиятъ отъ тяхъ изключва всички други.
17. Въ съребърна линия представителството се допуща въ полза на чадата и низходящите на братя и сестри на починалия, било че те дохаждатъ да наследватъ наедно съ вуйки и лели, било че всички братя и сестри на починалия са умрели преди него, а наследството се намира прехвърлено на техните низходящи въ степени равни или неравни.
18. Въ всички случаи, когато представителството се допуща, дележътъ става по коляно. Ако едно и също коляно е дало няколко стъбла, то дележътъ помежду имъ се прави по числото на колената въ всяко стъбло, а членовете на същото стъбло делятъ помежду си на глава.
19. Живите лица не могатъ да бъдатъ представлявани, освенъ случаите когато работата е за отсътствующи и неспособни.
20. Може някой да представи лицата, отъ наследството на които се е отрекълъ.
Отделъ III.
За реда на наследството на законните роднини.
21. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Законните деца или техните низходящи, макаръ и да са родени отъ разни бракове, наследватъ баща си, майка си и всичките други възходящи роднини.
Те наследватъ покритите недвижими имоти и движимите, които не се считатъ принадлежность на земледелческо стопанство, безъ разлика на полъ и по равни части на глава, когато всички са въ първа степень родство съ наследодателя и са повикани да наследватъ самостоятелно, а по коляно, когато всички или някои отъ тяхъ наследватъ по право на представление.
Те наследватъ непокритите недвижими имоти и движимите, които се считатъ принадлежность на земледелческото стопанство, по същия редъ, когато всички са отъ мъжки или женски полъ. Когато низходящите са отъ мъжки и отъ женски полъ, тогава частьта на низходящите отъ мъжки полъ е два пъти по-голяма отъ частьта на низходящите отъ женски полъ.
22. Подъ законните деца се разбиратъ тъй също и узаконените деца, усиновените и техните низходящи.
Но, макаръ усиновените деца и техните низходящи да наследяватъ усиновителя, даже и заедно съ законните му деца, те не наследяватъ роднините на усиновителя.
23. Ако починалиятъ или починалата не е оставилъ деца, ни низходящи отъ тяхъ, наследството се дели на половина между бащата и майката, или остава на тогози отъ тяхъ, който е живъ.
24. Ако починалиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, ни братъ, ни сестра, или низходящи отъ тяхъ, то наследватъ на половинъ възходящите по бащина и майчина линия безъ да се гледа на рода, отъ който е останало имуществото.
Но, ако възходящите не се намиратъ въ равни степени, то наследватъ най-близките отъ тяхъ, безъ разлика на линията.
25. Ако починалиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, а наследватъ само братя и сестри или техни низходящи заедно съ възходящи по бащина или майчина линия, то първите получаватъ две трети (2/3) отъ имота, а останалите - една третя (1/3) часть, която се дели помежду имъ по правилата на горния членъ.
Но еднокръвните и едноутробните братя и сестри получаватъ само половината отъ частьта, която се пада на родните братя или сестри, било че първите наследватъ сами или заедно съ родните.
Низходящите отъ брата или сестрата наследватъ по коляно, на основание чл. 18 .
26. Когато починалиятъ не е оставилъ подиръ смъртьта си ни деца, ни родители, ни други възходящи роднини, то наследватъ братята или сестрите на глава и техните низходящи по коляно.
Впрочемъ еднокръвните или едноутробните братя или сестри и техните низходящи, ако искатъ наследство заедно съ родните братя или сестри или съ техни низходящи, заематъ половината отъ частьта, която се пада на родните братя.
27. Ако умрелиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, ни възходящи, ни братя или сестри, ни техни низходящи, наследството се пада на най-близкия роднина или на най-близките роднини на умрелия, безъ разлика на майчина или бащина линия.
Роднините по-горе отъ десета степень не наследватъ.
Отделъ IV.
За наследството на незаконнородените.
28. Незаконнородените деца няматъ право за наследство отъ родителите си, ако тяхното произхождение не е припознато и не е обявено по законния редъ.
29. Когато незаконнородените деца, на които произхождението е припознато или обявено, дирятъ наследство заедно съ законни деца или низходящи отъ тяхъ, то те взематъ само половината отъ частьта, която имъ се би паднала, ако да бяха законни.
Законните деца или техните низходящи иматъ право да заплатят припадающата се на незаконнородените деца часть съ пари или наследствено недвижимо имущество, по справедлива оценка.
30. Ако родительтъ не е оставилъ подиръ смъртьта си живи законни деца или техни низходящи, но е оставилъ родители, или едного отъ тяхъ, или другъ възходящъ, или пъкъ съпругъ, то незаконнородените вземать две трети отъ наследството, а останалата часть се дава на възходящи или на съпруга.
Ако незаконнородените деца дирятъ наследство заедно съ възходящи и съпруга на родителя, то една трета отъ наследството се пада на възходящия, една четвъртъ часть на съпруга, а останалата часть на незаконнородените.
31. Въ наследствената часть на незаконнородените трябва да се прихване всичко, което те са получили отъ родителите и което трябва да се принесе на основание чл. чл. 251 до 278, безъ да се приематъ въ внимание каквито и да съ привилегировани разпореждания на родителите.
32. Ако после родителя не е останало ни възходящи, ни низходящи законни наследници, ни съпругъ, то незаконнородените деца взематъ всичкото наследство.
33. Законните низходящи на незаконнородения, който е умрялъ преди отварянето на наследството, иматъ право да искатъ всичко, което е установено отъ горните членове въ полза на техния родитель.
34. Незаконнородените, макаръ и припознати, не могатъ да наследватъ роднините на бащата или на майката; тъй също тези последните не могатъ да наследватъ имуществата на незаконнородените.
35. Ако незаконнородениятъ е умрялъ, безъ да остави деца и съпругъ, то наследството, подиръ него, се дава на тогози отъ неговите родители, който го е припозналъ или който е обявенъ за неговъ родитель, или пъкъ се дели по половина между бащата и майката, ако детето е припознато и обявено и отъ двата родители.
36. Ако незаконнородениятъ е умрялъ безъ низходящи и е оставилъ родители и съпругъ, то едната половина отъ наследството взема съпругътъ, а другата - родительтъ или родителите на основание на горния членъ.
37. Предвидените въ горните членове права не се простиратъ върху деца, признаването на които законътъ недопуща.
Отделъ V.
За наследството на съпрузите.
38. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Когато подиръ умрелиятъ съпругъ са останали законни деца, тогава, при три и повече деца отъ еднакъвъ полъ, частьта на преживелия съпругъ е равна на частьта на всяко дете, а при две и по-малко деца, тя е равна на половината отъ частьта на всяко дете. Когато децата съ отъ разенъ полъ, тогава: въ първия случай, тази часть е равна на частьта на дете отъ мъжки полъ, а въ втория случай - на частьта на дете отъ женски полъ.
39. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Ако няма законни деца, но съ останали възходящи роднини, или незаконнородени деца, или братя и сестри, или низходящи отъ тяхъ, то преживелиятъ съпругъ получава една трета часть отъ цялото наследство, когато смъртьта на умрелия съпругъ е последвала преди навършването на десеть години отъ встъпването въ бракъ. Ако смъртьта на умрелия съпругъ е последвала подиръ изтичането на този периодъ, тогава преживелиятъ съпругъ получава половината отъ цялото наследство.
Ако пъкъ съпругътъ дири наследство, заедно съ законни възходящи роднини и съ незаконнородени деца, то той получава една трета часть отъ наследството.
40. Ако подиръ умрелия съ останали други роднини, които иматъ право на наследство, то съпругътъ получава две трети отъ цялото наследство.
Той получава цялото наследство, ако подиръ умрелия не съ останали такива роднини до шеста степень включително.
41. Въ наследствената часть на съпруга, който участвува въ наследството заедно съ други наследници, се прихваща всичко, което той е получилъ на основание на съпружеския договоръ и зестрата.
42. Предоставените на преживелия съпругъ наследствени права не се простиратъ върху тогози отъ тяхъ, срещу когото умрелиятъ с получилъ влязлото в законна сила решение за напущане.
Отделъ VI.
За наследството на държавата.
43. Когато няма лица, които иматъ право да наследяватъ на основание на установените въ предшествующите отдели правила, наследството се дава на държавата.
ГЛАВА II.
За наследството по завещание.
44. Завещанието е отменяемъ актъ, чрезъ който някой си се разпорежда, по установените въ закона правила, за въ бъдеще, отъ деня на своята смъртъ, съ всичкото си имущество или съ часть отъ него, въ полза на едно или няколко лица.
45. Завещателните разпореждания за цялото имущество или за определена часть отъ цялото имущество на завещателя се наричатъ универсални или общи. Те придаватъ на получающия наследството или часть отъ него качество на наследникъ.
Всичките други завещателни разпореждания се наричатъ частни и придаватъ на получающия часть отъ имуществото, качество на заветникъ.
46. Две или повече лица не могатъ съ единъ и същи актъ да завещаятъ ни въ полза на трето лице ни въ полза единъ на други.
Отделъ I.
За лицата, които могатъ да завещаватъ.
47. Всяко лице, което по закона не е обявено за неспособно, може да разполага съ имуществата си чрезъ завещание.
48. Неспособни да завещаватъ са:
1) които не са изпълнили осемнадесеть години;
2) които са запретени по причина на слабоумие;
3) които, макаръ и да не са запретени, не са били въ здравъ умъ, когато са правили завещанието.
Означената въ п. п. 2 и 3 на този членъ неспособность унищожава силата на завещанието само въ такъвъ случай, когато тя е съществувала въ времето на неговото съставяне.
Отделъ II.
За лицата, които могатъ да получаватъ по завещание.
49. Припознатите за неспособни да наследватъ по закона, не могатъ да получаватъ и по завещание.
Впрочемъ, децата на едно определено лице, което е било живо въ времето, когато е направено завещанието, макаръ да не са били въ това време още заченати, могатъ да получатъ по завещание.
50. Низходящите на неспособното лице всякога иматъ право да получатъ законната часть, която би се следвала на неспособния.
51. Къмъ неспособния да получава по завещание се прилагатъ чл. чл. 7 и 8.
52. Родените отъ завещателя вънъ отъ брака деца, признаването на които по закона не се допуща, могатъ да получаватъ само съдържание.
53. Неузаконените незаконнородени, ако има законни низходящи или възходящи роднини за завещателя, не могатъ да получатъ по завещание повече отъ това, което закона имъ дава да получатъ по наследство безъ завещание.
54. Настойникътъ не може да се ползува отъ такива завещателни разпореждания на находящето се подъ настойничество лице, които са направени преди даването на окончателната сметка, макаръ завещательтъ и да е умрялъ следъ даване на сметката.
Впрочемъ, действителни са разпорежданията, които са направени въ полза на настойникъ, който е отъ възходящите, или низходящите роднини на завещателя, на брата му, сестра му или съпругата му.
55. Лице, което е встъпило въ втори бракъ, не може да завещае на своя съпругъ или съпруга повече отъ най-малката часть, която се пада на децата отъ първия бракъ.
56. Установленията и заветите, направени въ полза на нотариусите и други граждански, военни, морски и консулски чинове, които съ приемали публичното завещание, или въ полза на едного отъ свидетелите на завещанието, са недействителни.
57. Тъй също са недействителни установленията и заветите, направени въ полза на лицето, което е писало тайното завещание, освенъ ако такова разпореждане е утвърдено съ ръката на самия завещатель, или последниятъ упомене за това въ акта за даването му да се пази.
58. Посочените въ чл. чл. 52 до 57 завещателни разпореждания са недействителни, макаръ те да са съставени прикрито въ видъ на възмезденъ договоръ или на името на подставено лице. За подставени лица се считатъ: бащата, майката, низходящите роднини и съпруга на неспособния да наследва.
Отделъ III.
За формата на завещанието.
§ 1. Обикновени завещания.
59. Законътъ признава две обикновени форми на завещание: саморъчно и нотариално завещание.
60. Саморъчното завещание трябва да е написано цяло съ ръката на завещателя и да е подписано отъ него съ обозначение деня, месеца и годината, когато е направено.
Подписътъ на завещателя трябва да е въ края на завещанието.
61. Нотариялното завещание може да бъде публично или тайно.
62. Публичното завещание се извършва отъ нотариуса въ присътствието на четири души свидетели.
63. Завещанието се диктува отъ завещателя и се написва отъ нотариуса, тъй като е диктувано.
Следъ написването му, то се прочита на завещателя, въ присътствието на свидетелите.
За всичко това изрично става забележка върху завещанието.
64. Завещанието трябва да е подписано отъ завещателя; ако той заяви, че не знае или не може да пише, неговото заявление се забелязва изрично въ акта, заедно съ причината, която му препятствува да подпише.
65. Завещанието трябва да е подписано тъй също отъ свидетелите и отъ нотариуса.
66. Тайното завещание може да бъде написано отъ завещателя или отъ едно трето лице. Ако е написано отъ завещателя, то трябва да е и подписано отъ същия на края на съдържанието му; ако е написано изцяло или отчасти отъ другиго, то трябва да бъде подписано отъ завещателя на всякой листъ, ако състои отъ повече листове. Лицето, което е писало завещанието, длъжно е тъй също да подпише завещанието.
67. Хартията, която съдържа завещанието, или хартията, която служи за пликъ, трябва да е сключена и запечатана съ печата по такъвъ начинъ, щото завещанието да не може да се извади безъ повреда. Завещательтъ я предава така сключена и запечатана на нотариуса, въ присътствието на четири души свидетели най-малко, или изисква да се сключи и запечати въ присътствието на нотариуса и свидетелите. При това, той заявява, че съдържанието на тая хартия е неговото завещание, написано и подписано отъ него, или писано отъ другиго и подписано отъ него.
Върху хартията, на която е написано завещанието, или съ която то е обвито, нотариусътъ извършва единъ надписъ, въ който означава: предаването за пазене и заявленията на завещателя; числото и съдържанието на печатите; присътствието на свидетелите при извършването на всичките гореозначени формалности.
Тоя надписъ се подписва, както отъ завещателя, тъй и отъ нотариуса, заедно съ свидетелите. Всичко гореказано се извършва безъ прекъсване и безъ извършване на други актове. И въ случай, че завещательтъ по причина на някое препятствие, появивше се следъ подписването на завещанието, не може да подпише надписа, забелязва се неговото за това заявление, безъ да има нужда въ такъвъ случай да се уголемява числото на свидетелите.
68. Ако завещательтъ знае да чете, но не знае да пише, или ако не е могълъ да подпише, когато е далъ другиму да напише завещанието му, той е длъженъ да обяви, че го е челъ и да прибави причината, която му е препятствувала да го подпише. За всичко това се прави бележка въ надписите.
69. Ония, които не знаятъ или не могатъ да четатъ, а тъй също и слепите, не могатъ да правятъ разпореждания чрезъ тайни завещания.
70. Глухонемиятъ и немиятъ може да прави саморъчно завещание, или тайно, приети отъ нотариуса.
Тайното позволява му се съ условие, че то ще бъде цяло написано, датирано и подписано съ негова ръка, че той ще го представи на нотариуса и на четири други свидетели и че отгоре на хартията, дето ще се тури надписътъ, той ще напише въ тяхно присътствие, че хартията, която представя, е неговото завещание; следъ това, нотариусътъ написва надписа, въ който се спомина, че завещательтъ е написалъ тия думи въ присътствието на нотариуса и на свидетелите; при това се съблюдава и всичко онова, което предписватъ чл. чл. 66 и 67.
71. Съвършено глухите, ако съ грамотни, при съставянето на публични завещания, освенъ спазването на установените формалности, длъжни са сами да прочетатъ завещанието, за което се упоменава въ самото завещание.
72. Свидетелите, повикани за да присътствуватъ на завещанията, трябва да съ пълнолетни, български поданици и ползующи се съ граждански права.
Не могатъ да се взематъ за свидетели при извършване завещание съ официяленъ актъ, нито заветниците, каквито и да са те, нито техните роднини до четвърта степень включително, нито писарите на нотариуса, който е приелъ завещанието.
§ 2. Някои особени завещания.
73. Завещанието на военните и на лицата служащи въ войската, могатъ, въ която държава и да се намиратъ те, да се приематъ отъ командиръ на отделна часть или отъ всеки другъ офицеринъ, имеющъ по-високъ чинъ, въ присътствието на двама свидетели.
74. Завещанията на военните могатъ още, ако завещательтъ е боленъ или раненъ, да бъдатъ приети отъ военния докторъ, въ присътствието на двама свидетели.
75. Завещанията, за които се говори въ горните два члена, трябва да се предаватъ при първа възможность въ главната квартира, а отъ нея - на военния министъръ, който прави разпореждане за изпращането му и запазването му у нотариуса, дето е било местожителството или последното местопребивание на завещателя.
76. Разпорежданията на горните членове са въ полза само на ония, които се намиратъ въ воененъ походъ, или на квартири, или на гарнизонъ вънъ отъ територията на царството, или въ робство при неприятеля; ония, които са на квартири или въ гарнизонъ въ вътрешностьта на държавата, не могатъ да се ползуватъ отъ тяхъ, освенъ ако се намиратъ въ местность, обсадена отъ неприятеля или въ крепость или други места, съ които съобщенията са прекъснати по причина на война.
77. Завещанието, направено по формата, по-горе определена, се брои недействително следъ шесть месеца отъ завръщането на завещателя въ място, дето той има възможностьта да направи завещание по обикновените форми.
78. Въ местата, съ които всяко съобщение е прекъснато по причина на чума или друга заразителна болесть, завещанията могатъ да се правятъ предъ членовете на общинските управления, или предъ единъ свещеникъ, въ присътствието на двама свидетели.
Подобно завещание се подписва отъ лицето, което го е приело и написало, и, ако обстоятелствата го позволяватъ, отъ завещателя и отъ свидетелите. При всичко това, завещанието е действително и безъ тия последни подписи, стига само да се забележи въ акта причината, по която тая формалностъ не се е изпълнила.
За свидетели при такива завещания могатъ, да бъдатъ лица по-големи отъ седемнадесеть години.
79. Предидущето разпореждане се отнася, както до ония, които съ хванати отъ такива болести, тъй и до ония, които се намиратъ въ заразените места, ако и да не съ болни.
80. Завещанията, споменати въ предидущите два члена, считатъ се за недействителни шесть месеци следъ възстановяването на съобщенията въ мястото, дето се намира завещательтъ, или шесть месеци следъ неговото отиване въ мястото, дето те не съ никакъ прекъснати.
81. Завещанията, направени на море, въ продължение на едно пътуване, било отъ военни, било отъ обикновени пътници, могатъ да бъдатъ извършени както следва:
Върху корабите отъ военната флота отъ офицерина, който е началникъ на кораба, или, ако такъвъ няма, отъ оня, който го замества, споредъ реда на службата отъ единия или другия наедно съ офицерина, който завежда администрацията или отъ оногова, който изпълнява неговите обязаности.
А върху търговските кораби - отъ писаря на кораба или отъ оня, който изпълнява неговата длъжность, единия или другия заедно съ капитанина, господаря или стопанина, или въ тяхно отсътствие, отъ ония, които ги заместватъ.
Въ всичките случаи тия завещания трябва да бъдатъ извършени въ присътствието на двама свидетели.
82. Върху корабите отъ военната флота, завещанието на капитанина, или онова на офицерина, който завежда администрацията, и върху търговските кораби, онова на капитанина, на господаря или стопанина, или онова на писаря, могатъ да бъдатъ извършени отъ ония, които идатъ следъ тяхъ въ реда на службата, като се съблюдаватъ въ останалото предписанията на предидущия членъ.
83. Въ всичките случаи прави се двоенъ оригиналъ на завещанията, споменати въ предидущите два члена.
84. Завещанието, направено на военни и търговски кораби, трябва да бъде подписано отъ завещателя, отъ лицата, които приематъ завещанието, и отъ свидетелите.
Ако завещательтъ или свидетелите не могатъ да подпишатъ, то се прави забележка за причините, които са възпрепятствували за това.
85. Направените въ време на морско пътуване завещания се пазятъ въ числото на най-важните документи на кораба и за съставянето имъ се записва въ корабния дневникъ.
86. Ако корабътъ се спре въ едно чуждо пристанище, дето има български консулъ, или дипломатически агентъ, ония, които са извършили завещанието, длъжни са да предадатъ единъ отъ оригиналите, сключенъ и запечатанъ, въ ръцете на тоя консулъ или дипломатически агентъ, който го препраща на надлежния министъръ, а тоя последния - на нотариуса на мястото, дето се намира местожителството на завещателя.
При завръщането на кораба въ България, било въ пристанището на съоръжението му, било въ друго, двата оригинала на завещанието, тъй също сключени и запечатани, или оригиналътъ, който би трябвало да остане, ако, съгласно съ предидущата алинея, другиятъ е билъ предаденъ въ време на пътуването, се връчватъ на местните флотски власти: тия последните ги препращатъ на надлежния министъръ, който постъпва съ тяхъ, както се каза по-горе.
Въ корабния дневникъ се забелязва отъ страна името на завещателя, предаването на оригиналите по принадлежность, било на консулъ, било на пристанищни власти въ царството.
87. Завещанието, направено на море, въ формата, предписана отъ чл. 81, е действително само когато завещательтъ умре на море, или въ течение на три месеци следъ стъпването си на сухо и въ място, дето би могълъ да го преработи и направи по обикновените форми.
88. Българинъ, който би се намерилъ въ чужда страна, може да направи своите завещателни разпореждания, чрезъ домашенъ актъ, тъй като се предписва отъ чл. 60, или чрезъ официяленъ актъ по формите, употребляеми въ мястото, дето се съставя актътъ.
§ 3. Общи разпореждания за различните родови завещания.
89. Ако не се спазятъ формалностите, установени въ чл. чл. 46, 60, 62 - 68, 70 - 72, 81, 83 и 84, завещанието се признава за недействително.
Впрочемъ, ако тайното завещание, което е прието отъ нотариуса или друго длъжностно лице, упълномощено за това, не може да се признае за такова, то то се признава за саморъчно, ако има свойството на последното.
Отделъ IV.
За разполагаемата часть.
§ 1. За законната часть, която се пада на низходящите и възходящите.
90. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Ако завещательтъ остави подиръ смъртьта си едно дете, не може да завещава повече отъ половината; ако остави две или повече - една трета часть.
91. Подъ името деца, въ горния членъ, се разбиратъ законните деца, узаконените, усиновените и техните низходящи.
Впрочемъ, низходящите се считатъ само за детето, което те представляватъ.
92. Ако завещательтъ не е оставилъ ни деца, ни низходящи, а само възходящи, той не може да завещае повече отъ две трети отъ своето имущество.
Законната часть или едната трета отъ имуществото остава по равно на бащата и майката, или само на преживелия отъ тяхъ, ако другиятъ е умрялъ.
Ако после завещателя не е останало ни баща, ни майка, но само възходящи роднини по бащина и майчина линия, то законната часть се дели между тяхъ по на половина, ако те се намиратъ въ равни степени на родство; ако ли пъкъ те не са въ равни степени на родство съ умрялия, то всичкото имущество се дава на най-близките роднини отъ едната или другата линия.
93. Законната часть е часть отъ наследството. Тя се пада на децата, низходящите и възходящите въ пълна собственость, и завещательтъ няма право да налага върху нея каквито и да са тяжести или условия.
94. Завещательтъ, който не е оставилъ подиръ смъртьта си низходящи или възходящи роднини, може да разполага съ всичкото си имущество съ общо или частно завещание.
Впрочемъ, правата на преживелия съпругъ и на незаконнородените деца, установени, въ § 2 на този отделъ, си оставатъ въ сила.
95. Ако завещательтъ предава право за ползуване или пожизненъ доходъ, ценностьта на който надминава разполагаемата часть, то отъ наследниците, които иматъ право на законна часть, зависи да изпълнятъ това разпореждане или да отстъпятъ, вместо него, собственностьта на разполагаемата часть.
Тъй също, гореозначените наследници иматъ избирателно право, ако завещательтъ оставя въ собственость, безъ право на ползуване, часть отъ имуществото, която надминава разполагаемата часть.
96. Ако умрелиятъ е отчуждилъ своето имущество на някои наследници, които иматъ право на законна часть, срещу единъ пожизненъ доходъ или съ удържане правото на ползуване, това отчуждение се счита за даръ и следователно подчинява се на правилата на привнасянето и прихващането.
Привнасянето и прихващането не могатъ да искатъ тези отъ наследниците, които са се съгласили за гореозначеното отчуждение.
§ 2. За законната часть на съпрузите и на незаконнородените деца.
97. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Законната часть на преживелия съпругъ, при три и повече законни деца отъ еднакъвъ полъ, е равна на законната часть на всяко дете, а при две и по-малко, тя е равна на половината отъ законната часть на всяко дете. Когато децата са отъ разенъ полъ, тогава: въ първия случай тази часть на всяко дете отъ мъжки полъ, а въ втория случай - на частьта на дете отъ женски полъ.
98. Ако завещательтъ не е оставилъ низходящи роднини, но само възходящи, то законната часть на преживелия съпругъ се равнява на една пета часть отъ неговото имущество.
99. Съпругътъ има право на една трета отъ имуществото на завещателя, ако той не е оставилъ ни низходящи, ни възходящи роднини, които иматъ право на законна часть.
100. Ако завещательтъ е оставилъ деца или законни възходящи и незаконнородени деца, припознати по закона, то тези последните иматъ право върху половината отъ това, което би имъ се паднало, ако да бяха законнородени.
За да се определи припадающата се на незаконнородените деца часть, смятатъ се тъй също и законнородените. Последните иматъ право да я изкупятъ по установеното въ чл. 29 правило.
101. Ако няма ни законни низходящи, ни възходящи роднини, то незаконнородените деца, иматъ право на две трети отъ частьта, която се пада на законнородените.
102. Законните низходящи на незаконнородения, който е умрялъ преди завещателя, могатъ да искатъ да получатъ всичките права, установени отъ горните членове въ полза на техния родитель.
103. Припадающата се на съпруга и на незаконнородените деца часть не намалява законната часть на законните низходящи или възходящи роднини; тя се вади отъ разполагаемата часть.
104. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Наследниците могатъ да изкупятъ правата на преживелия съпругъ: или срещу установяване на една пожизнена рента, или срещу предоставянето му право да събира приходите отъ недвижими имоти или отъ наследствени капитали, които се определятъ по взаимно съгласие или отъ съда, като се държи сметка отъ особените обстоятелства за всеки случай.
105. Преживелиятъ съпругъ и незаконнородените деца се ползуватъ, относително принадлежащите имъ по закона части отъ имуществото, съ същите права и обезпечения, които иматъ законните деца върху законните си части, освенъ това което е постановено въ чл. чл. 100 и 104.
Но на съпруга и на незаконнородените деца, независимо отъ това, което имъ е оставено по завещание, се прихваща въ законната часть - на първия всичко, което е получилъ по браченъ договоръ, а на последните всичко, което съ получили отъ родителя презъ живота и което подлежи на прихващане (чл. чл. 251 - 278).
§ 3. За намаление на завещателните разпореждания.
106. Завещателните разпореждания, които надминаватъ разполагаемата часть, намаляватъ се до размера на тази последнята, при отваряне наследството.
107. За да се определи това намаление, образува се една маса отъ всичкото имущество на завещателя въ време на смъртьта му, като се извадятъ отъ нея дълговете.
После къмъ тази маса присъединяватъ мислено (фиктивно) подарените имоти, движимите споредъ цената, която съ имали въ време на подаряването, а недвижимите споредъ тяхното положение въ време на подаряването и цената имъ въ време на смъртьта на дарителя. Върху тази маса, така образувана, пресмятатъ каква часть завещательтъ е могълъ да разполага, споредъ качеството на наследниците, които иматъ право на законна часть.
108. Когато стойностьта на даренията надминава или е равна на разполагаемата часть, всичките завещателни разпореждания се считатъ за недействителни.
109. Когато завещателните разпореждания надминаватъ било разполагаемата часть, било оная нейна часть, която би останала следъ изваждането стойностьта на даренията, намалението се прави съразмерно, безъ никаква разлика между наследниците и заветниците.
110. При всичко това, въ всичките случаи, когато завещательтъ е изрично заявилъ, че той желае единъ заветъ да се изплати преди другите, това предпочитание трябва да се направи, и заветътъ, до който това се отнася, намалява се само тогазъ, когато стойностьта на другите не би напълнила запазената отъ закона часть.
111. Когато заветътъ, който трябва да се намали, е отъ недвижимо имущество, намалението става, като се отдели една равноценна часть отъ недвижимото имущество, ако това може да стане съ удобство.
Ако това отделяне не може да стане съ удобство и назначената на заветника часть надминава разполагаемата часть съ повече отъ една четвъртъ, той е длъженъ да остави цялото недвижимо имущество на наследниците, като си запазва правото да иска стойностьта на разполагаемата часть. Ако ли пъкъ частьта на заветника надминава разполагаемата часть само съ една четвъртъ, то той има право да задържи цялото недвижимо имущество, като възнагради съ пари всичките правоимеющи на законна часть.
Впрочемъ, заветникътъ, който има право на законна часть, може да задържа цялото недвижимо имущество, ако само ценностьта му не надминава ценностьта на разполагаемата часть и на неговата законна часть.
Отделъ V.
За установлението на наследници и заветите.
112. Съ завещателни разпореждания могатъ да се установяватъ наследници или завети, или да се употребява всяка друга форма, въ която може да бъде изразена волята на завещателя.
113. Общите и частни завещателни разпореждания, основани единствено на изрично изразена цель, която е припозната за погрешна, са недействителни.
§ 1. За лицата и нещата, които могатъ да бъдатъ
предметъ на завещателни разпореждания.
114. Не се приематъ никакви доказателства за това, че разпорежданията, направени въ полза на означеното въ завещанието лице, са само видими и че въ същность те се отнасятъ за друго лице, безъ да се гледа даже, че въ завещанието има такива изражения, които го показватъ или по които може да се предполага за това.
115. Недействително е всяко разпореждане въ полза на лице, което не е означено точно и определително въ завещанието.
116. Разпорежданията въ полза на бедните и други подобни, направени въ общи изражения безъ да са определени употреблението на имуществото, блготворителната цель, или самото уреждание, въ полза на което са направени разпорежданията или когато назначеното за това определение или назначение отъ завещателя лице не може или не желае да приеме отгоре си тази длъжностъ, предполагатъ се да са направени въ полза на бедните на това място, дето е живялъ завещательтъ въ време на смъртьта си и се предаватъ на местните благотворителни учреждения.
117. Недействителни са тъй също разпорежданията въ полза на неопределено лице, което трябва да бъде посочено отъ трето лице.
Но действително е частното разпореждане, направено въ полза на едно лице, което трябва да бъде избрано отъ трето лице изъ числото на няколко души, посочени отъ завещателя или принадлежащи на семейство или юридически лица, определени пакъ отъ него. Признава се за действително тъй също и частното разпореждане, направено въ полза на едно или няколко юридически лица, определени отъ завещателя.
118. Недействително е разпореждането, което дава право на наследника или на едно трето лице те да определятъ количеството на завета съ изключение на тези, които са направени въ полза на някого за възнаграждение услугите, извършени на завещателя въ последното му боледуване.
119. Когато лицето на наследника или заветника погрешно е забелязано, то разпореждането има сила, ако отъ самия текстъ на завещанието, или отъ други документи, или отъ известни обстоятелства е явно: кое лице именно е желалъ завещательтъ да назначи.
Същото е, когато заветътъ е означенъ или описанъ погрешно, но отъ завещанието е очевидно: какъвъ предметъ именно завещательтъ е искалъ да завещае.
120. Недействителенъ е заветътъ на чуждо нещо, безразлично дали завещательтъ е знаялъ или не, че заветътъ не е билъ негова собственост.
Но ако заветътъ, който въ времето на съставяне на завещанието е билъ чуждъ, е станалъ собственость на завещателя въ време на смъртьта му, то разпореждането на този предметъ е действително.
121. Ако завещательтъ, наследникътъ или заветникътъ са собственици само на една часть отъ завещания предметъ или иматъ само някое право върху този предметъ, то и заветътъ е действителенъ само за тази негова часть или за това негово право.
122. Действителенъ е заветътъ на движимо неопределено имущество, отъ известенъ родъ или видъ, макаръ че ни единъ отъ тези родове или видове не съществува въ имуществото на завещателя, нито въ времето, когато е правено завещанието, нито въ времето, когато завещательтъ е умрялъ.
123. Когато завещательтъ е оставилъ едно особено нещо, като нему принадлежаще, или като такова, което се намира въ известенъ родъ или видъ на нещата, то заветътъ е недействителенъ, ако това нещо не се намери въ имуществото на завещателя въ времето, когато е умрялъ.
Ако това нещо се намира въ имуществото на завещателя въ времето, когато той е умрялъ, но не въ определеното споредъ завещанието количество, то завета е действителенъ само за количеството, което се намери.
124. Заветътъ на някои предмети или за някое количество отъ тяхъ, което трябва да се вземе отъ известно място, е действителенъ само въ този случай, когато тези предмети се намиратъ на мястото и само относително това количество, което се намери на обозначеното въ завещанието място.
125. Заветътъ на записъ, или освободяване отъ някой дългъ има сила само за тази часть отъ дълга, която се е държала въ времето, когато е умрялъ завещательтъ.
Наследникътъ е длъженъ само да предаде на заветника задължителни документи, които се намиратъ у завещателя.
126. Ако завещательтъ, безъ да упоменава за своя дългъ, прави заветъ на своя кредиторъ, то не се предполага, че заветътъ е направенъ за изплащане дълга.
127. Заветътъ за поддържане подразумева: прехраната, облеклото, квартирата и други потребни за живота на заветника предмети и може да се простре, споредъ обстоятелствата, и върху възпитанието му, което отговаря на неговото положение.
128. Когато този, който е завещалъ собственостьта на едно недвижимо имущество, е увеличилъ последното съ придобиване даже и на съседното имущество, то този излишък не влиза въ завета, ако няма за това ново разпореждане.
Впрочемъ, въ завета влизатъ всичките украшения, новите постройки въ завещаното недвижимо имущество и прибавките въ пределите на едно заградено място.
§ 2. За условните и срочните разпореждания.
129. Общите и частни разпореждания могатъ да се правятъ условно.
130. Невъзможните, противозаконните и противонравствените условия се признаватъ за несъществующи.
131. Противозаконно е условието, което запрещава първо и последующе оженване.
Впрочемъ, заветникътъ, на когото е завещано право за пълно или непълно ползуване, квартира, или пенсия, или друго плащане за случай на ергенски животъ и вдовуване, може да се ползува съ това право само презъ ергенския и вдовия животъ.
Условието за вдовуване въ завещателните разпореждания между съпрузите се признава тоже за действително.
132. Ако въ общото завещание е означенъ деньтъ, отъ който то се захваща или свършва, това условие е недействително и се счита, като не написано.
133. Недействително е въ общото или частното завещание разпореждането, направено отъ завещателя съ условие, щото наследникътъ или заветникътъ да възнагради завещателя въ своето завещание.
§ 3. За действието на заветите и тяхното изплащане.
134. Всякой безусловенъ и безсроченъ заветъ, отъ деня на смъртьта на завещателя, дава на заветника едно право, което може да премине върху наследниците му да получатъ завещания предметъ.
135. Заветникътъ е длъженъ да иска отъ законния наследникъ да го въведе въ владение на завещания предметъ.
136. Заветникътъ може да иска доходите или лихвите само отъ деня на подаването просба въ съда, или отъ деня на обещанието да му се предаде завещания предметъ.
137. Лихвите или доходите отъ завещания предметъ почватъ да текатъ въ полза на заветника отъ деня на смъртьта на завещателя, само когато завещательтъ изрично е изказалъ това искане.
138. Ако е завещанъ пожизненъ доходъ или пенсия, то тя почва да тече отъ деня на смъртьта на завещателя.
139. Ако е завещано определено количество предмети, които да се предаватъ на срокове, напримеръ на година, на месецъ или въ друго време, то първиятъ срокъ захваща отъ деня на смъртьта на завещателя и заветникътъ получава право върху цялото количество, което трябва да му се предаде въ първия срокъ, даже и тогава, когато той е живъ само въ началото на срока.
Впрочемъ, завещаните предмети могатъ да се искатъ само следъ изтичане на срока. Обаче заветътъ, който е завещанъ за поддържане, може да се иска и въ началото на срока.
140. Ако завещательтъ има няколко наследници и не е натоварилъ особено ни едного отъ тяхъ да удовлетвори завета, то всеки отъ тяхъ удовлетворява съразмерно съ своята часть.
141. Ако е завещанъ неопределенъ предметъ отъ известенъ родъ или видъ, то наследникътъ има избирателно право: той не е длъженъ да дава предметъ отъ най-добро качество, но не може да предложи и отъ най-долно качество.
142. Същото право се прилага и когато избирателното право е предоставено на трето лице.
143. Ако третото лице се отказва да направи избора, или не може да го направи, по причина на смърть или по друго препятствие, изборътъ се прави отъ съда, съгласно съ същото правило.
144. Ако избирателното право е оставено на заветника, то той може да избере най-добрия предметъ отъ цялото наследство, ако такъвъ има на лице; ако ли такъвъ няма, то правилото, установено за изборъ отъ наследника, се прилага и за избора на предмета отъ заветника.
145. Ако е завещанъ единъ отъ два определени предмети по изборъ, то избора прави наследникътъ.
146. Ако наследникътъ или заветникътъ, които иматъ избирателно право, не е могълъ да го направи, то това право се предоставя на неговия наследникъ. Направениятъ изборъ не може да се измени.
Ако въ имуществото на завещателя има само единъ предметъ, който по родъ и по видъ принадлежи къмъ числото на завещаните, то наследникътъ или заветникътъ не могатъ да избератъ другъ вънъ отъ имуществото на завещателя, съ изключение случая, когато изрично е казано противното.
147. Завещаниятъ предметъ се предава съ необходимите принадлежности въ това положение, въ каквото той се е намерилъ въ деня на смъртьта на завещателя.
148. Потребните разноски за предаването на завещания предметъ падатъ върху наследството, но не могатъ да намалятъ законната часть.
Таксите отъ наследството се събиратъ отъ наследниците, които иматъ право да ги искатъ отъ заветниците само въ този случай, ако завещаниятъ предметъ подлежи на такса.
149. Данъкътъ, поземлениятъ доходъ, сервитутътъ или другите задължения, свързани съ владението на земята, които лежатъ върху завещания предметъ, падатъ върху заветника.
Но ако завещаниятъ предметъ е заложенъ за обезпечение на обикновенъ наследственъ дългъ, или даже за дългъ на трето лице, то наследникътъ е длъженъ да го изплаща, ако само завещательтъ не е направилъ друго за този случай разпореждане.
§ 4. За правото на уголемяване наследствената
часть между сънаследниците и съзаветниците.
150. Ако някой отъ установените наследници умре преди завещателя, или се отрече отъ наследството, или излезе неспособенъ да наследва, то неговата часть се дава на сънаследника или съ наследниците въ случаите, когато се допуща правото за уголемяване, но това правило не нарушава установеното въ чл. 160 правило.
151. Правото за уголемяване се прилага между сънаследниците, когато те съ установени всичките заедно въ едно и също завещание, съ едно и също разпореждане, безъ да има определена отъ завещателя особена часть за всекиго.
152. Счита се, че на всеки сънаследникъ има определена особена часть, когато завещательтъ изрично е назначилъ за всекиго особена часть.
Изражението: по равни части, по равни дялове не изключва правото за уголемяване.
153. Сънаследниците, на които по право за уголемяване се придава частьта на излезлия наследникъ, приематъ върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежал.
154. Ако правото за уголемяване не се допуща, то частьта на излезлия наследникъ се предава на законните наследници.
Те приематъ върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежалъ.
155. Ако единъ отъ заветниците умре преди завещателя, или се отрече отъ завета, или е припознатъ за неспособенъ, или ако не се е изпълнило условието, отъ което зависи завета въ негова полза, то между съзаветниците се прилага правилото за уголемямане, съгласно чл. чл. 151 и 152, даже и въ такъвъ случай, когато единъ предметъ е завещанъ въ едно завещание на няколко лица, макаръ и съ различни разпореждания.
156. Ако на няколко лица е оставено право на ползуване при такива обстоятелства, при които, по гореизложените правила, се допуща правото за уголемяване, то частьта на излезлия всякога се причислява къмъ частите на останалите, макаръ той да е излязълъ следъ приемането на завета.
Ако правото за уголемяване не се допуща, то частьта на излезлия се причислява къмъ масата на наследството.
157. Правилото на чл. 153, относително задълженията на излезлия сънаследникъ, се простира и върху съзаветника, въ полза на когото се допуща правото за уголемяване, или - върху сънаследника или съзаветника, които биха се възползували отъ завета, когато той се признае недействителенъ.
§ 5. За отменението на завещателните разпореждания
и за тяхната недействителность.
158. Общите и частните завещания, направени отъ лице, което, когато е съставлявало завещанието, не е имало, или не е знаяло, че има деца или низходящи, се отменяватъ по право щомъ се узнае съществуването или рождението на дете или законенъ низходящъ роднина на завещателя, даже посмертенъ (posthume) узаконенъ или усиновенъ.
Същото правило се пази, ако детето е било заченато, когато е направено завещанието, а ако въпросътъ е за узаконенъ незаконнороденъ, то правилото се пази, ако той, като е билъ припознатъ отъ завещателя преди съставянето на завещанието, е билъ узаконенъ после това.
Отменението на завещанието не се допуща, ако завещательтъ е предвиделъ случай за съществуването или раждането на деца или низходящи.
159. Ако новородените деца или низходящите умратъ преди завещателя, то завещанието запазва силата си.
160. Завещателното разпореждане няма действие, ако лицето, въ полза на което е то направено, не е преживяло завещателя или е излязло неправоспособно.
Впрочемъ, низходящите на наследника или на заветника, който е неправоспособенъ или умрелъ преди завещателя, участвуватъ въ наследството или завета въ тези случаи, когато въ тяхна полза се допуща правото на представителство, ако наследството е останало безъ завещание (ab intostat). Отъ това правило се изключватъ случаите, когато завещательтъ е направилъ особено разпореждане, или ако въпросътъ е за единъ заветъ, който дава право на ползуване, или друго някое право лично по природата си.
161. Недействително е завещателното разпореждане относително наследника или заветника, който се е отрекълъ отъ него.
162. Всяко отчуждение, което завещательтъ направи на целия заветъ или на часть отъ него, даже посредствомъ продажба съ изкупуване, отменяване завещанието относително отчужденото имущество, макаръ отчуждението и да е недействително или макаръ отчуждениятъ предметъ да се е върналъ въ владението на завещателя.
Същото правило е, ако завещательтъ е преобразувалъ завещания предметъ, тъй щото той е изгубилъ първата си форма и първото си назначение.
163. Заветътъ е безъ действие, ако завещаниятъ предметъ се загуби при живота на завещателя; тъй също заветътъ няма действие, ако завещаниятъ предметъ е загубенъ следъ смъртьта на завещателя, но не по вината на наследника, макаръ и да е доказано, че този последниятъ не го е предалъ своевременно, но тогава само, ако този предметъ би могълъ тъй също да се загуби, ако се намираше въ ръцете на заветника.
164. Ако е завещанъ единъ отъ няколко предмети на изборъ (алтернативно), заветътъ е действителенъ, ако остане даже и единъ само отъ завещаните предмети.
Отделъ VI.
За изпълнителите на завещанията.
165. Завещательтъ може да назначи единъ или повече изпълнители на завещанието си.
166. Оня, който не може да сключва договори, не може да стане изпълнитель на завещание.
167. Лице, което не е навършило двадесеть и една годишна възрасть, не може да бъде изпълнитель на завещание, дори съ разрешението на неговия настойникъ или попечитель.
168. Изпълнителите на завещания запечатватъ имуществата, ако има наследници непълнолетни, запретени или отсътствующи, или юридически лица.
Те изискватъ съставянето описъ за имотите на наследството, при което присътствува и предполагаемиятъ наследникъ, или поне се повиква по надлежния редъ да присътствува.
Те предизвикватъ продаването на движимия имотъ, въ случай, че готовите пари не достигатъ за изплащане на заветите.
Те бдятъ, щото завещанието да бъде изпълнено и могатъ, въ случай на препирня за неговото изпълнение, да се намесятъ въ процеса за да подържатъ неговата действителность.
Те са длъжни въ течение на една година, следъ смъртьта на завещателя, да дадатъ сметка за своите действия.
169. Правата на изпълнителя на завещание не преминаватъ никакъ на неговите наследници.
170. Ако има повече изпълнители на завещание, които са приели да бъдатъ такива, единъ отъ тяхъ самъ може да действува, когато другите бездействуватъ; те са солидарно отговорни относително сметката за имотите, които имъ съ били поверени, освенъ ако завещательтъ не е разделилъ помежду имъ работата, и ако всякой не се е ограничилъ въ онова действие, което му е било определено.
171. Разноските, направени отъ изпълнителя на завещание за запечатването на имуществата, за съставянето описъ, за сметката и другите разноски, отнасящи се до неговите действия, са за сметка на наследството.
Отделъ VII.
За предаването на саморъчното завещание за пазене, за отварянето и публикацията на тайните завещания.
172. Саморъчното завещание, по просбата на заинтересовани лица, се предава за пазене на нотариуса въ този окръгъ, дето се е отворило наследството въ присътствието на двама души свидетели.
Книгата, на която е написано завещанието, се подписва въ края на всеки полулистъ отъ двамата свидетели и отъ нотариуса.
За предаването за пазене се прави въ форма на публиченъ актъ протоколъ, въ който нотариусътъ описва състоянието на завещанието, записва точно съдържанието му, забелязва за разпечатването на завещанието, ако то е подадено запечатано, и за подписването всеки полулистъ отъ нотариуса и отъ свидетелите.
Протокълътъ се подписва отъ лицата, които са поискали предаването завещанието на нотариуса, отъ нотариуса и отъ свидетелите. При протокола се прилагатъ: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелството за смъртьта на завещателя.
173. Ако самъ завещательтъ предаде на нотариуса за пазене саморъчното си завещание, то пакъ нотариусътъ изпълнява установените въ горния членъ формалности.
174. Следъ изпълнението на установените въ предшедствующите два члена формалности, саморъчното завещание подлежи на изпълнение, ако само съдебната власть не е направила някои предварителни разпореждания, по случай на предявенъ споръ против завещанието, или разпореждания за обезпечение на заинтересованите лица.
175. Полученото въ тайна форма завещание, по просба на заинтересованите лица, се отваря (разпечатва) отъ нотариуса и се прочита въ присътствието най-малко на двама души свидетели, отъ тези, които са участвували въ акта за предаване за пазене. Ако тези свидетели липсватъ, то се повикватъ двама души свидетели, за да опише състоянието на книгата, на която е написано завещанието, и, ако е възможно, подписите.
Книгата, на която е написано завещанието, се подписва въ края на всеки полулистъ отъ двамата свидетели и отъ нотариуса, който и пази завещанието, заедно съ акта за предаване за пазене.
За разпечатването и оглашението на завещанието се прави, въ форма на публиченъ актъ, протоколъ, въ който нотариусътъ описва състоянието на завещанието и бележи за подписване полулистовете отъ него и отъ свидетелите.
Протоколътъ се подписва отъ заинтересованите лица, които са искали разпечатването на завещанието, отъ нотариуса и отъ свидетелите. При протокола се прилагатъ: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелство за смъртьта на завещателя.
Отделъ VIII.
За отменението на завещанията.
176. Завещанията могатъ да бъдатъ отменени изцяло или отчасти, само съ едно последующе завещание или чрезъ актъ, извършенъ отъ нотариуса, въ присътствието на четири души свидетели, и съдържащъ изявление отъ страна на завещателя, че той променява всичките или часть отъ своите първи разпореждания.
177. Недействителното завещание не може да има значение на нотариаленъ актъ за да отмени първото завещание.
178. Разпорежданията, които са отменени по реда въ чл. 176, могатъ да се възобновятъ само съ ново завещание.
179. Последующите завещания, които не отменяватъ изрично предшедствующите, унищожаватъ въ последните само ония разпореждания, които са несъвместими съ новите или противоречущи тямъ.
180. Отменението, направено чрезъ едно последующе завещание, има пълно действие, ако тоя новъ актъ и да остане неизпълненъ по причина на неспособностьта на установения наследникъ или на заветника, или по причина на тяхното отказване да приематъ наследството.
181. Тайното завещание, а тъй също и саморъчното, депозирано за пазене у нотариуса, може да се вземе назадъ въ всяко време отъ завещателя.
Протоколътъ за повръщане завещанието се прави отъ нотариуса въ присътствието на завещателя, кмета и двама свидетели. Кметътъ е длъженъ добре да е уверенъ за тождественостьта на личностьта на завещателя.
Протоколътъ за повръщане завещанието се подписва отъ завещателя, кмета, свидетелите и нотариуса.
ГЛАВА III.
Общи правила за наследството по закона и по завещание.
Отделъ I.
За отваряне на наследството и за продължението на владението въ лицето на наследника.
182. Наследството се отваря въ минутата на смъртьта въ мястото на последното жителство на умрелия.
183. Когато няколко лица, които би могли да бъдатъ повикани взаимно за наследяване единъ другиму, починатъ заедно въ някой случай, безъ да се знае кое по-напредъ е починало, предполага се, че са умрели всички едновременно, и не може да става никакво пренасяне права отъ едно лице на друго. Който поддържа, че някои отъ тяхъ е умряло по-напредъ, длъженъ е да докаже това.
184. Владеенето имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и за това не се изисква въвеждане въ владение.
185. Ако едно чуждо лице, което претендира да има право върху наследственото имущество, го завладее, то владението на наследниците се счита за нарушено и те могатъ да повдигнатъ тъжба въ качеството си на законни владетели.
Отделъ II.
§ 1. За приемането на наследството.
186. Едно наследство може да бъде прието направо или по описъ.
187. Никой не е задълженъ да приема едно наследство, което му се е паднало.
188. Приемането на наследство отъ страна на лица, които се намиратъ подъ настойничество, е само тогава действително, ако то е направено съгласно съ постановленията на закона за настойничеството и по описъ (чл. 76 отъ закона за настойничеството ).
189. Пълнолетните, които съ подъ попечителство, приематъ наследството само по описъ и съ съгласието на попечителя.
190. Юридическите лица приематъ наследството само съ разрешение, което се предписва отъ специалните закони.
Такова наследство се приема по описъ и по установени въ надлежащите инструкции правила.
191. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо; то е изрично, когато приевшиятъ вземе названието или качеството на наследникъ въ официаленъ или домашенъ актъ; то е мълчаливо, когато наследникътъ извършва действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството и което действие той не би ималъ право да прави, освенъ въ качеството на наследникъ.
192. Чистоохранителните, нагледнически и временноуправителни действия не означаватъ приемане на наследство, ако те са извършени не въ качеството на наследникъ (чл. 219).
193. Дарението, продажбата или отстъпването на своите наследствени права, което прави единъ отъ сънаследниците, било на единъ чуждъ, било на всичките си сънаследници, било на някого отъ тяхъ, е доказателство за приемането на наследството.
194. Като доказателство за приемане се считатъ тъй също: 1) отричането, дори безвъзмездно, което прави единъ отъ наследниците за въ полза на едного или на неколцина отъ своите сънаследници; 2) отричането, което някой прави, дори въ полза на всичките си сънаследници безправни, дори въ полза на всичките си сънаследници безразлично, срещу каквото и да е възнаграждение.
195. Когато този, на когото едно наследство се е паднало, е умрялъ, безъ да се е отрекалъ отъ него или безъ да го е приелъ изрично или мълчаливо, неговите наследници могатъ да го приематъ или отхвърлятъ за себе си.
196. Когато тези наследници не са съгласни да приематъ наследството или да се отрекатъ отъ него, то този отъ тяхъ, който приема наследството, самичъкъ придобива всичките права и приема върху си всичките обязаности по наследството, като отстрани отрекшия се.
197. Наследниците, които по наследство са приели собственото имущество на наследуемия умрялъ, могатъ да се отрекатъ от наследството, което имъ се пада отъ другиго, но което още не е прието отъ него. Но, отричането отъ собственото имущество на умрелия съдържа въ себе си и отричане отъ имущество, което му се пада по наследство.
198. Изричното или мълчаливото приемане на едно наследство може да се оспорява само въ случая, когато това приемане е било вследствие на насилие или измама. То не може никога да се оспорява, подъ предлогъ на вреда.
Обаче, ако се открие завещание, което не е било известно, когато се е приемало наследството, наследникътъ не е длъженъ да удовлетворява установените въ това завещание завети, които надминаватъ стойностьта на наследството, което остава, следъ като се извади законната му часть.
§ 2. За отричането отъ наследството.
199. Отричането отъ едно наследство никога не се предполага. То може да стане само въ съда, въ окръга на който наследството се е отворило, и се бележи въ особена за това книга.
200. Наследникътъ, който се е отрекълъ отъ наследството, счита се че не е ималъ никога право върху него. Отричането отъ наследство, обаче, не го лишава отъ правото да получи направените нему завети (чл. 253).
201. Въ наследството по закона, частьта на отрекшия се уголемява дяловете на неговите санаследници; ако той е самъ, наследството минава въ следующата следъ него степень.
202. Никога не може да се замести, чрезъ представителство, единъ наследникъ, който се е отрекълъ; ако отрекшиятъ се е единственъ наследникъ въ своята степень, или ако всичките му сънаследници се отричатъ, децата имъ идатъ по свое право и наследватъ по глава.
203. Въ наследството по завещание, частьта на отрекшия се предава се на неговите сънаследници или на наследниците по закона, съгласно съ правилото, установено въ чл. чл. 151 и 154.
204. Заемодавците на тогова, който се е отрекълъ въ ущърбъ на техните права, могатъ да добиятъ разрешение отъ съда, да приематъ наследството, което се пада на длъжника имъ, отъ негово име и на място него.
Въ тоя случай, отричането не се унищожава за въ полза на отрекшия се, а за въ полза на заемодавците и то до такъвъ размеръ, до колкото е вземането имъ.
205. Правото за отричане отъ едно наследство се просрочва съ двадесеть годишна давность.
206. Наследниците, които са се отрекли да приематъ едно наследство, могатъ, до просрочването, пакъ да го приематъ, стига то да не е било до тогазъ прието отъ други наследници. Въ този случай, обаче, уважаватъ се правата, придобити отъ трети лица било по давность, било чрезъ актове, правилно извършени съ попечителя на незаетото наследство.
207. Обаче, ако наследникътъ, по завещание или по закона се призове отъ лице, което има искъ срещу наследството, предъ съда за да обяви: желае ли да приеме наследството или се отрича отъ него, то съдебната власть назначава срокъ за това обявяване. Ако обявлението не се направи въ определения отъ съда срокъ, наследникътъ се счита, че се е отрекълъ отъ него.
208. Никой не може, дори чрезъ браченъ договоръ, да се отрича отъ наследството на единъ живъ човекъ, нито да отчуждава случайните права, които може да има върху това наследство.
209. Наследниците, които биха прикрили неща отъ едно наследство, губятъ правото да се отричатъ отъ него; те остаятъ като наследници, които са приели наследството направо, безъ да се гледа на отричането имъ и безъ да могатъ да искатъ някакавъ дялъ отъ прикритите предмети.
§ 3. За съставянето описъ на наследственото имущество, за законната
му сила и за обязателствата на наследника, който съставя описа.
210. Заявлението на единъ наследникъ, че той желае да вземе това качество само по описъ, трябва да се направи въ съда, въ окръга на който наследството се е открило, и това заявление се забелязва въ книгата, която е назначена за записване отричанията отъ наследствата.
211. Наследникътъ има право да приеме наследството по описъ, безъ да се вземе въ внимание запрещението за завещателя за това.
212. За да има сила това заявление, трябва да има направенъ описъ по-напредъ или по-после, споредъ правилата наредени отъ законните за съдопроизводството и въ сроковете, които са по-доле определени.
213. Ако някой отъ наследниците пожелаятъ да приематъ наследството направо, а други - по описъ, то наследството се приема по описъ.
За това стига заявлението на едного отъ наследниците.
214. Наследникътъ, който действително владее наследството, длъженъ е да направи описъ въ течение на три месеци отъ деня на отварянето наследството или отъ деня, когато са получени сведения за отвореното въ негова полза наследство. Ако въ течението на този срокъ той е захваналъ да съставлява описъ на имуществото, но не е можалъ да го свърши, то той може да поиска отъ съда, въ окръга на който се е отворило наследството, новъ срокъ, който не трябва да бъде по-голямъ отъ три месеци, освенъ при особени важни обстоятелства, които изискватъ по-голямъ срокъ.
215. Ако наследникътъ не е захваналъ да прави описъ въ течение на тритехъ месеци, или не го е свършилъ въ този срокъ, или въ течение на продължения, съгласно горния членъ, той се счита, че е приелъ наследството направо.
216. Следъ съставянето на описа, наследникътъ, който още не е направилъ заявление, споредъ чл. 210, се ползува отъ четиридесетдневенъ срокъ отъ деня, когато свърши описа, за да размисли: да приеме ли наследството или да се отрече отъ него; ако до изтичането на този срокъ той се не произнесе, счита се, че го е приелъ направо.
217. За наследникъ, който не владее въ действителность наследството и не се е бъркалъ въ делата му, но който е призованъ предъ съда, като ответникъ по наследството, сроковете, за съставяне описъ и за размислюване върху приемане наследството, се изчисляватъ отъ деня, който е назначенъ за тази цель отъ съда.
Ако той не е призованъ предъ съда като ответникъ, то той има право да направи описъ въ течението на всичкото време, додето трае давностьта за отричането отъ наследството.
218. Додето траятъ сроковете за правяне описъ и за размишление, наследникътъ не може да бъде принуденъ да вземе това качество, и не може да бъде добито срещу него съдебно осъждане.
219. Ако въ наследството има предмети, които не могатъ да се запазятъ или за запазването на които ще трябватъ големите разноски, то наследникътъ може, въ течение на горните срокове, да изиска разрешение за продаването имъ по начинъ, определенъ отъ съда. Тази продажба не влече подире си предположение за приемане наследството.
220. Ако наследникътъ се отрече отъ наследството по-рано отъ горепоменатите срокове или отсрочи, то законнонаправените отъ него разноски до отричането оставатъ въ тяжесть на наследството.
221. Наследникътъ, който е билъ осъденъ за прикриване или който е пропусналъ
Утвърден с указ от 17.12.1889 г., под № 484, обн., ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г., доп., бр. 29 от 7.02.1896 г.
Книга I.
За наследството.
1. Наследството се предава по закона или по завещание.
Наследството по закона има място само въ този случай, когато няма завещание за всичкото имущество или за часть отъ него.
ГЛАВА I.
За наследството по закона.
2. По закона, наследството минава къмъ законните низходящи роднини, възходящите, съребрените, незаконнородените деца и къмъ съпрузите по долуизложените редъ и правила, а ако няма такива наследници, то - къмъ държавата.
3. Законътъ, при определяне реда на наследството, взема въ внимание близостьта на роднинските степени, а не преимуществото на едната или другата линия и не произхождението на имуществото, съ изключение само на установените въ закона случаи и редъ.
Отделъ I.
За лицата, които могатъ да наследватъ.
4. Всяко лице е способно да наследява. Изключенията отъ това правило са определени отъ закона.
5. Неспособни да наследватъ са:
1) този, който още не е заченатъ, когато се отвори наследството, и
2) дете, което е родено неспособно да живее.
Въ случай на съмнение, считатъ се за жизнеспособни тези, за които е доказано, че са родени живи.
6. Неспособни да наследвать, като недостойни, са:
1) този, който е умишлено убилъ или се е опиталъ да убие лицето, за наследството на което е въпроса, а така също и съучастникътъ въ тия престъпления;
2) този, който го е обвинилъ въ престъпление, наказуемо съ окови, което е припознато за клеветническо;
3) този, който го е принудилъ да направи завещание, или да го измени, и
4) този, който му е възпрепятствувалъ да направи завещание или да отмени направеното вече, или който е унищожилъ, скрилъ или изменилъ направеното подиръ това завещание.
7. Който е признатъ за недостоенъ, може да наследва, когато наследодательтъ го е призналъ за достоенъ да наследва или чрезъ удостоверенъ актъ, или чрезъ завещание.
8. Наследникътъ, който е изключенъ отъ наследството по причина на недостойнство, длъженъ е да върне всичките плодове и приходи, съ които той се е ползувалъ отъ времето на отварянето на наследството.
9. Недостойностьта на родителя или на възходящия роднина не бърка на децата му или на низходящите да наследватъ направо или по представителство.
10. Близостьта на родството се определя отъ числото на поколенията; всяко поколение се нарича степень.
11. Веригата на степените прави линия; нарича се права линия веригата на степените между лица, които произхождатъ едно отъ друго; съребърна линия се казва веригата на степените между лица, които не произхождатъ едно отъ друго, но произхождатъ отъ единъ общъ родоначалникъ.
Правата линия се разделя на права линия низходяща и права линия възходяща.
Първата свързва родоначалника съ тия, които произхождатъ отъ него; втората свързва едно лице съ тия, отъ които то произхожда.
12. Въ правата линия се броятъ толкова степени, колкото има поколения между лицата; така, синътъ е съ баща си въ първа степень; внукътъ въ втора и обратно, бащата и децата съ сина и внука.
13. Въ съребърна линия степените се броятъ по поколенията, като се почне отъ едного отъ роднините, възлиза се до общия родоначалникъ, който не се брои, и се слезе до другия роднина.
Така, двама братя са въ втора степень; вуйка и племеникъ са въ третя степень; рождените братовчеди въ четвърта, и тъй нататъкъ.
Отделъ II.
За правото на представителство.
14. Правото на представителство се състои въ това, че представляющите заематъ мястото и стъпятъ въ степеньта и правата на представляемия.
15. Представителството се допуща неограничено въ правата низходяща линия.
То се допуща въ всички случаи, било че чадата на починалия сънаследватъ съ низходящите на едно чадо преди умряло, било че всичките чада на починалия съ умрели преди него, и низходящите на тия чада се намиратъ между си въ степени равни или неравни, било че, при равенство на степените, има разлика въ числото на лицата, които принадлежатъ къмъ някое коляно.
16. Представителството не се допуща въ полза на възходящите; най-близкиятъ отъ тяхъ изключва всички други.
17. Въ съребърна линия представителството се допуща въ полза на чадата и низходящите на братя и сестри на починалия, било че те дохаждатъ да наследватъ наедно съ вуйки и лели, било че всички братя и сестри на починалия са умрели преди него, а наследството се намира прехвърлено на техните низходящи въ степени равни или неравни.
18. Въ всички случаи, когато представителството се допуща, дележътъ става по коляно. Ако едно и също коляно е дало няколко стъбла, то дележътъ помежду имъ се прави по числото на колената въ всяко стъбло, а членовете на същото стъбло делятъ помежду си на глава.
19. Живите лица не могатъ да бъдатъ представлявани, освенъ случаите когато работата е за отсътствующи и неспособни.
20. Може някой да представи лицата, отъ наследството на които се е отрекълъ.
Отделъ III.
За реда на наследството на законните роднини.
21. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Законните деца или техните низходящи, макаръ и да са родени отъ разни бракове, наследватъ баща си, майка си и всичките други възходящи роднини.
Те наследватъ покритите недвижими имоти и движимите, които не се считатъ принадлежность на земледелческо стопанство, безъ разлика на полъ и по равни части на глава, когато всички са въ първа степень родство съ наследодателя и са повикани да наследватъ самостоятелно, а по коляно, когато всички или някои отъ тяхъ наследватъ по право на представление.
Те наследватъ непокритите недвижими имоти и движимите, които се считатъ принадлежность на земледелческото стопанство, по същия редъ, когато всички са отъ мъжки или женски полъ. Когато низходящите са отъ мъжки и отъ женски полъ, тогава частьта на низходящите отъ мъжки полъ е два пъти по-голяма отъ частьта на низходящите отъ женски полъ.
22. Подъ законните деца се разбиратъ тъй също и узаконените деца, усиновените и техните низходящи.
Но, макаръ усиновените деца и техните низходящи да наследяватъ усиновителя, даже и заедно съ законните му деца, те не наследяватъ роднините на усиновителя.
23. Ако починалиятъ или починалата не е оставилъ деца, ни низходящи отъ тяхъ, наследството се дели на половина между бащата и майката, или остава на тогози отъ тяхъ, който е живъ.
24. Ако починалиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, ни братъ, ни сестра, или низходящи отъ тяхъ, то наследватъ на половинъ възходящите по бащина и майчина линия безъ да се гледа на рода, отъ който е останало имуществото.
Но, ако възходящите не се намиратъ въ равни степени, то наследватъ най-близките отъ тяхъ, безъ разлика на линията.
25. Ако починалиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, а наследватъ само братя и сестри или техни низходящи заедно съ възходящи по бащина или майчина линия, то първите получаватъ две трети (2/3) отъ имота, а останалите - една третя (1/3) часть, която се дели помежду имъ по правилата на горния членъ.
Но еднокръвните и едноутробните братя и сестри получаватъ само половината отъ частьта, която се пада на родните братя или сестри, било че първите наследватъ сами или заедно съ родните.
Низходящите отъ брата или сестрата наследватъ по коляно, на основание чл. 18 .
26. Когато починалиятъ не е оставилъ подиръ смъртьта си ни деца, ни родители, ни други възходящи роднини, то наследватъ братята или сестрите на глава и техните низходящи по коляно.
Впрочемъ еднокръвните или едноутробните братя или сестри и техните низходящи, ако искатъ наследство заедно съ родните братя или сестри или съ техни низходящи, заематъ половината отъ частьта, която се пада на родните братя.
27. Ако умрелиятъ не е оставилъ ни деца, ни родители, ни възходящи, ни братя или сестри, ни техни низходящи, наследството се пада на най-близкия роднина или на най-близките роднини на умрелия, безъ разлика на майчина или бащина линия.
Роднините по-горе отъ десета степень не наследватъ.
Отделъ IV.
За наследството на незаконнородените.
28. Незаконнородените деца няматъ право за наследство отъ родителите си, ако тяхното произхождение не е припознато и не е обявено по законния редъ.
29. Когато незаконнородените деца, на които произхождението е припознато или обявено, дирятъ наследство заедно съ законни деца или низходящи отъ тяхъ, то те взематъ само половината отъ частьта, която имъ се би паднала, ако да бяха законни.
Законните деца или техните низходящи иматъ право да заплатят припадающата се на незаконнородените деца часть съ пари или наследствено недвижимо имущество, по справедлива оценка.
30. Ако родительтъ не е оставилъ подиръ смъртьта си живи законни деца или техни низходящи, но е оставилъ родители, или едного отъ тяхъ, или другъ възходящъ, или пъкъ съпругъ, то незаконнородените вземать две трети отъ наследството, а останалата часть се дава на възходящи или на съпруга.
Ако незаконнородените деца дирятъ наследство заедно съ възходящи и съпруга на родителя, то една трета отъ наследството се пада на възходящия, една четвъртъ часть на съпруга, а останалата часть на незаконнородените.
31. Въ наследствената часть на незаконнородените трябва да се прихване всичко, което те са получили отъ родителите и което трябва да се принесе на основание чл. чл. 251 до 278, безъ да се приематъ въ внимание каквито и да съ привилегировани разпореждания на родителите.
32. Ако после родителя не е останало ни възходящи, ни низходящи законни наследници, ни съпругъ, то незаконнородените деца взематъ всичкото наследство.
33. Законните низходящи на незаконнородения, който е умрялъ преди отварянето на наследството, иматъ право да искатъ всичко, което е установено отъ горните членове въ полза на техния родитель.
34. Незаконнородените, макаръ и припознати, не могатъ да наследватъ роднините на бащата или на майката; тъй също тези последните не могатъ да наследватъ имуществата на незаконнородените.
35. Ако незаконнородениятъ е умрялъ, безъ да остави деца и съпругъ, то наследството, подиръ него, се дава на тогози отъ неговите родители, който го е припозналъ или който е обявенъ за неговъ родитель, или пъкъ се дели по половина между бащата и майката, ако детето е припознато и обявено и отъ двата родители.
36. Ако незаконнородениятъ е умрялъ безъ низходящи и е оставилъ родители и съпругъ, то едната половина отъ наследството взема съпругътъ, а другата - родительтъ или родителите на основание на горния членъ.
37. Предвидените въ горните членове права не се простиратъ върху деца, признаването на които законътъ недопуща.
Отделъ V.
За наследството на съпрузите.
38. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Когато подиръ умрелиятъ съпругъ са останали законни деца, тогава, при три и повече деца отъ еднакъвъ полъ, частьта на преживелия съпругъ е равна на частьта на всяко дете, а при две и по-малко деца, тя е равна на половината отъ частьта на всяко дете. Когато децата съ отъ разенъ полъ, тогава: въ първия случай, тази часть е равна на частьта на дете отъ мъжки полъ, а въ втория случай - на частьта на дете отъ женски полъ.
39. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Ако няма законни деца, но съ останали възходящи роднини, или незаконнородени деца, или братя и сестри, или низходящи отъ тяхъ, то преживелиятъ съпругъ получава една трета часть отъ цялото наследство, когато смъртьта на умрелия съпругъ е последвала преди навършването на десеть години отъ встъпването въ бракъ. Ако смъртьта на умрелия съпругъ е последвала подиръ изтичането на този периодъ, тогава преживелиятъ съпругъ получава половината отъ цялото наследство.
Ако пъкъ съпругътъ дири наследство, заедно съ законни възходящи роднини и съ незаконнородени деца, то той получава една трета часть отъ наследството.
40. Ако подиръ умрелия съ останали други роднини, които иматъ право на наследство, то съпругътъ получава две трети отъ цялото наследство.
Той получава цялото наследство, ако подиръ умрелия не съ останали такива роднини до шеста степень включително.
41. Въ наследствената часть на съпруга, който участвува въ наследството заедно съ други наследници, се прихваща всичко, което той е получилъ на основание на съпружеския договоръ и зестрата.
42. Предоставените на преживелия съпругъ наследствени права не се простиратъ върху тогози отъ тяхъ, срещу когото умрелиятъ с получилъ влязлото в законна сила решение за напущане.
Отделъ VI.
За наследството на държавата.
43. Когато няма лица, които иматъ право да наследяватъ на основание на установените въ предшествующите отдели правила, наследството се дава на държавата.
ГЛАВА II.
За наследството по завещание.
44. Завещанието е отменяемъ актъ, чрезъ който някой си се разпорежда, по установените въ закона правила, за въ бъдеще, отъ деня на своята смъртъ, съ всичкото си имущество или съ часть отъ него, въ полза на едно или няколко лица.
45. Завещателните разпореждания за цялото имущество или за определена часть отъ цялото имущество на завещателя се наричатъ универсални или общи. Те придаватъ на получающия наследството или часть отъ него качество на наследникъ.
Всичките други завещателни разпореждания се наричатъ частни и придаватъ на получающия часть отъ имуществото, качество на заветникъ.
46. Две или повече лица не могатъ съ единъ и същи актъ да завещаятъ ни въ полза на трето лице ни въ полза единъ на други.
Отделъ I.
За лицата, които могатъ да завещаватъ.
47. Всяко лице, което по закона не е обявено за неспособно, може да разполага съ имуществата си чрезъ завещание.
48. Неспособни да завещаватъ са:
1) които не са изпълнили осемнадесеть години;
2) които са запретени по причина на слабоумие;
3) които, макаръ и да не са запретени, не са били въ здравъ умъ, когато са правили завещанието.
Означената въ п. п. 2 и 3 на този членъ неспособность унищожава силата на завещанието само въ такъвъ случай, когато тя е съществувала въ времето на неговото съставяне.
Отделъ II.
За лицата, които могатъ да получаватъ по завещание.
49. Припознатите за неспособни да наследватъ по закона, не могатъ да получаватъ и по завещание.
Впрочемъ, децата на едно определено лице, което е било живо въ времето, когато е направено завещанието, макаръ да не са били въ това време още заченати, могатъ да получатъ по завещание.
50. Низходящите на неспособното лице всякога иматъ право да получатъ законната часть, която би се следвала на неспособния.
51. Къмъ неспособния да получава по завещание се прилагатъ чл. чл. 7 и 8.
52. Родените отъ завещателя вънъ отъ брака деца, признаването на които по закона не се допуща, могатъ да получаватъ само съдържание.
53. Неузаконените незаконнородени, ако има законни низходящи или възходящи роднини за завещателя, не могатъ да получатъ по завещание повече отъ това, което закона имъ дава да получатъ по наследство безъ завещание.
54. Настойникътъ не може да се ползува отъ такива завещателни разпореждания на находящето се подъ настойничество лице, които са направени преди даването на окончателната сметка, макаръ завещательтъ и да е умрялъ следъ даване на сметката.
Впрочемъ, действителни са разпорежданията, които са направени въ полза на настойникъ, който е отъ възходящите, или низходящите роднини на завещателя, на брата му, сестра му или съпругата му.
55. Лице, което е встъпило въ втори бракъ, не може да завещае на своя съпругъ или съпруга повече отъ най-малката часть, която се пада на децата отъ първия бракъ.
56. Установленията и заветите, направени въ полза на нотариусите и други граждански, военни, морски и консулски чинове, които съ приемали публичното завещание, или въ полза на едного отъ свидетелите на завещанието, са недействителни.
57. Тъй също са недействителни установленията и заветите, направени въ полза на лицето, което е писало тайното завещание, освенъ ако такова разпореждане е утвърдено съ ръката на самия завещатель, или последниятъ упомене за това въ акта за даването му да се пази.
58. Посочените въ чл. чл. 52 до 57 завещателни разпореждания са недействителни, макаръ те да са съставени прикрито въ видъ на възмезденъ договоръ или на името на подставено лице. За подставени лица се считатъ: бащата, майката, низходящите роднини и съпруга на неспособния да наследва.
Отделъ III.
За формата на завещанието.
§ 1. Обикновени завещания.
59. Законътъ признава две обикновени форми на завещание: саморъчно и нотариално завещание.
60. Саморъчното завещание трябва да е написано цяло съ ръката на завещателя и да е подписано отъ него съ обозначение деня, месеца и годината, когато е направено.
Подписътъ на завещателя трябва да е въ края на завещанието.
61. Нотариялното завещание може да бъде публично или тайно.
62. Публичното завещание се извършва отъ нотариуса въ присътствието на четири души свидетели.
63. Завещанието се диктува отъ завещателя и се написва отъ нотариуса, тъй като е диктувано.
Следъ написването му, то се прочита на завещателя, въ присътствието на свидетелите.
За всичко това изрично става забележка върху завещанието.
64. Завещанието трябва да е подписано отъ завещателя; ако той заяви, че не знае или не може да пише, неговото заявление се забелязва изрично въ акта, заедно съ причината, която му препятствува да подпише.
65. Завещанието трябва да е подписано тъй също отъ свидетелите и отъ нотариуса.
66. Тайното завещание може да бъде написано отъ завещателя или отъ едно трето лице. Ако е написано отъ завещателя, то трябва да е и подписано отъ същия на края на съдържанието му; ако е написано изцяло или отчасти отъ другиго, то трябва да бъде подписано отъ завещателя на всякой листъ, ако състои отъ повече листове. Лицето, което е писало завещанието, длъжно е тъй също да подпише завещанието.
67. Хартията, която съдържа завещанието, или хартията, която служи за пликъ, трябва да е сключена и запечатана съ печата по такъвъ начинъ, щото завещанието да не може да се извади безъ повреда. Завещательтъ я предава така сключена и запечатана на нотариуса, въ присътствието на четири души свидетели най-малко, или изисква да се сключи и запечати въ присътствието на нотариуса и свидетелите. При това, той заявява, че съдържанието на тая хартия е неговото завещание, написано и подписано отъ него, или писано отъ другиго и подписано отъ него.
Върху хартията, на която е написано завещанието, или съ която то е обвито, нотариусътъ извършва единъ надписъ, въ който означава: предаването за пазене и заявленията на завещателя; числото и съдържанието на печатите; присътствието на свидетелите при извършването на всичките гореозначени формалности.
Тоя надписъ се подписва, както отъ завещателя, тъй и отъ нотариуса, заедно съ свидетелите. Всичко гореказано се извършва безъ прекъсване и безъ извършване на други актове. И въ случай, че завещательтъ по причина на някое препятствие, появивше се следъ подписването на завещанието, не може да подпише надписа, забелязва се неговото за това заявление, безъ да има нужда въ такъвъ случай да се уголемява числото на свидетелите.
68. Ако завещательтъ знае да чете, но не знае да пише, или ако не е могълъ да подпише, когато е далъ другиму да напише завещанието му, той е длъженъ да обяви, че го е челъ и да прибави причината, която му е препятствувала да го подпише. За всичко това се прави бележка въ надписите.
69. Ония, които не знаятъ или не могатъ да четатъ, а тъй също и слепите, не могатъ да правятъ разпореждания чрезъ тайни завещания.
70. Глухонемиятъ и немиятъ може да прави саморъчно завещание, или тайно, приети отъ нотариуса.
Тайното позволява му се съ условие, че то ще бъде цяло написано, датирано и подписано съ негова ръка, че той ще го представи на нотариуса и на четири други свидетели и че отгоре на хартията, дето ще се тури надписътъ, той ще напише въ тяхно присътствие, че хартията, която представя, е неговото завещание; следъ това, нотариусътъ написва надписа, въ който се спомина, че завещательтъ е написалъ тия думи въ присътствието на нотариуса и на свидетелите; при това се съблюдава и всичко онова, което предписватъ чл. чл. 66 и 67.
71. Съвършено глухите, ако съ грамотни, при съставянето на публични завещания, освенъ спазването на установените формалности, длъжни са сами да прочетатъ завещанието, за което се упоменава въ самото завещание.
72. Свидетелите, повикани за да присътствуватъ на завещанията, трябва да съ пълнолетни, български поданици и ползующи се съ граждански права.
Не могатъ да се взематъ за свидетели при извършване завещание съ официяленъ актъ, нито заветниците, каквито и да са те, нито техните роднини до четвърта степень включително, нито писарите на нотариуса, който е приелъ завещанието.
§ 2. Някои особени завещания.
73. Завещанието на военните и на лицата служащи въ войската, могатъ, въ която държава и да се намиратъ те, да се приематъ отъ командиръ на отделна часть или отъ всеки другъ офицеринъ, имеющъ по-високъ чинъ, въ присътствието на двама свидетели.
74. Завещанията на военните могатъ още, ако завещательтъ е боленъ или раненъ, да бъдатъ приети отъ военния докторъ, въ присътствието на двама свидетели.
75. Завещанията, за които се говори въ горните два члена, трябва да се предаватъ при първа възможность въ главната квартира, а отъ нея - на военния министъръ, който прави разпореждане за изпращането му и запазването му у нотариуса, дето е било местожителството или последното местопребивание на завещателя.
76. Разпорежданията на горните членове са въ полза само на ония, които се намиратъ въ воененъ походъ, или на квартири, или на гарнизонъ вънъ отъ територията на царството, или въ робство при неприятеля; ония, които са на квартири или въ гарнизонъ въ вътрешностьта на държавата, не могатъ да се ползуватъ отъ тяхъ, освенъ ако се намиратъ въ местность, обсадена отъ неприятеля или въ крепость или други места, съ които съобщенията са прекъснати по причина на война.
77. Завещанието, направено по формата, по-горе определена, се брои недействително следъ шесть месеца отъ завръщането на завещателя въ място, дето той има възможностьта да направи завещание по обикновените форми.
78. Въ местата, съ които всяко съобщение е прекъснато по причина на чума или друга заразителна болесть, завещанията могатъ да се правятъ предъ членовете на общинските управления, или предъ единъ свещеникъ, въ присътствието на двама свидетели.
Подобно завещание се подписва отъ лицето, което го е приело и написало, и, ако обстоятелствата го позволяватъ, отъ завещателя и отъ свидетелите. При всичко това, завещанието е действително и безъ тия последни подписи, стига само да се забележи въ акта причината, по която тая формалностъ не се е изпълнила.
За свидетели при такива завещания могатъ, да бъдатъ лица по-големи отъ седемнадесеть години.
79. Предидущето разпореждане се отнася, както до ония, които съ хванати отъ такива болести, тъй и до ония, които се намиратъ въ заразените места, ако и да не съ болни.
80. Завещанията, споменати въ предидущите два члена, считатъ се за недействителни шесть месеци следъ възстановяването на съобщенията въ мястото, дето се намира завещательтъ, или шесть месеци следъ неговото отиване въ мястото, дето те не съ никакъ прекъснати.
81. Завещанията, направени на море, въ продължение на едно пътуване, било отъ военни, било отъ обикновени пътници, могатъ да бъдатъ извършени както следва:
Върху корабите отъ военната флота отъ офицерина, който е началникъ на кораба, или, ако такъвъ няма, отъ оня, който го замества, споредъ реда на службата отъ единия или другия наедно съ офицерина, който завежда администрацията или отъ оногова, който изпълнява неговите обязаности.
А върху търговските кораби - отъ писаря на кораба или отъ оня, който изпълнява неговата длъжность, единия или другия заедно съ капитанина, господаря или стопанина, или въ тяхно отсътствие, отъ ония, които ги заместватъ.
Въ всичките случаи тия завещания трябва да бъдатъ извършени въ присътствието на двама свидетели.
82. Върху корабите отъ военната флота, завещанието на капитанина, или онова на офицерина, който завежда администрацията, и върху търговските кораби, онова на капитанина, на господаря или стопанина, или онова на писаря, могатъ да бъдатъ извършени отъ ония, които идатъ следъ тяхъ въ реда на службата, като се съблюдаватъ въ останалото предписанията на предидущия членъ.
83. Въ всичките случаи прави се двоенъ оригиналъ на завещанията, споменати въ предидущите два члена.
84. Завещанието, направено на военни и търговски кораби, трябва да бъде подписано отъ завещателя, отъ лицата, които приематъ завещанието, и отъ свидетелите.
Ако завещательтъ или свидетелите не могатъ да подпишатъ, то се прави забележка за причините, които са възпрепятствували за това.
85. Направените въ време на морско пътуване завещания се пазятъ въ числото на най-важните документи на кораба и за съставянето имъ се записва въ корабния дневникъ.
86. Ако корабътъ се спре въ едно чуждо пристанище, дето има български консулъ, или дипломатически агентъ, ония, които са извършили завещанието, длъжни са да предадатъ единъ отъ оригиналите, сключенъ и запечатанъ, въ ръцете на тоя консулъ или дипломатически агентъ, който го препраща на надлежния министъръ, а тоя последния - на нотариуса на мястото, дето се намира местожителството на завещателя.
При завръщането на кораба въ България, било въ пристанището на съоръжението му, било въ друго, двата оригинала на завещанието, тъй също сключени и запечатани, или оригиналътъ, който би трябвало да остане, ако, съгласно съ предидущата алинея, другиятъ е билъ предаденъ въ време на пътуването, се връчватъ на местните флотски власти: тия последните ги препращатъ на надлежния министъръ, който постъпва съ тяхъ, както се каза по-горе.
Въ корабния дневникъ се забелязва отъ страна името на завещателя, предаването на оригиналите по принадлежность, било на консулъ, било на пристанищни власти въ царството.
87. Завещанието, направено на море, въ формата, предписана отъ чл. 81, е действително само когато завещательтъ умре на море, или въ течение на три месеци следъ стъпването си на сухо и въ място, дето би могълъ да го преработи и направи по обикновените форми.
88. Българинъ, който би се намерилъ въ чужда страна, може да направи своите завещателни разпореждания, чрезъ домашенъ актъ, тъй като се предписва отъ чл. 60, или чрезъ официяленъ актъ по формите, употребляеми въ мястото, дето се съставя актътъ.
§ 3. Общи разпореждания за различните родови завещания.
89. Ако не се спазятъ формалностите, установени въ чл. чл. 46, 60, 62 - 68, 70 - 72, 81, 83 и 84, завещанието се признава за недействително.
Впрочемъ, ако тайното завещание, което е прието отъ нотариуса или друго длъжностно лице, упълномощено за това, не може да се признае за такова, то то се признава за саморъчно, ако има свойството на последното.
Отделъ IV.
За разполагаемата часть.
§ 1. За законната часть, която се пада на низходящите и възходящите.
90. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Ако завещательтъ остави подиръ смъртьта си едно дете, не може да завещава повече отъ половината; ако остави две или повече - една трета часть.
91. Подъ името деца, въ горния членъ, се разбиратъ законните деца, узаконените, усиновените и техните низходящи.
Впрочемъ, низходящите се считатъ само за детето, което те представляватъ.
92. Ако завещательтъ не е оставилъ ни деца, ни низходящи, а само възходящи, той не може да завещае повече отъ две трети отъ своето имущество.
Законната часть или едната трета отъ имуществото остава по равно на бащата и майката, или само на преживелия отъ тяхъ, ако другиятъ е умрялъ.
Ако после завещателя не е останало ни баща, ни майка, но само възходящи роднини по бащина и майчина линия, то законната часть се дели между тяхъ по на половина, ако те се намиратъ въ равни степени на родство; ако ли пъкъ те не са въ равни степени на родство съ умрялия, то всичкото имущество се дава на най-близките роднини отъ едната или другата линия.
93. Законната часть е часть отъ наследството. Тя се пада на децата, низходящите и възходящите въ пълна собственость, и завещательтъ няма право да налага върху нея каквито и да са тяжести или условия.
94. Завещательтъ, който не е оставилъ подиръ смъртьта си низходящи или възходящи роднини, може да разполага съ всичкото си имущество съ общо или частно завещание.
Впрочемъ, правата на преживелия съпругъ и на незаконнородените деца, установени, въ § 2 на този отделъ, си оставатъ въ сила.
95. Ако завещательтъ предава право за ползуване или пожизненъ доходъ, ценностьта на който надминава разполагаемата часть, то отъ наследниците, които иматъ право на законна часть, зависи да изпълнятъ това разпореждане или да отстъпятъ, вместо него, собственностьта на разполагаемата часть.
Тъй също, гореозначените наследници иматъ избирателно право, ако завещательтъ оставя въ собственость, безъ право на ползуване, часть отъ имуществото, която надминава разполагаемата часть.
96. Ако умрелиятъ е отчуждилъ своето имущество на някои наследници, които иматъ право на законна часть, срещу единъ пожизненъ доходъ или съ удържане правото на ползуване, това отчуждение се счита за даръ и следователно подчинява се на правилата на привнасянето и прихващането.
Привнасянето и прихващането не могатъ да искатъ тези отъ наследниците, които са се съгласили за гореозначеното отчуждение.
§ 2. За законната часть на съпрузите и на незаконнородените деца.
97. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Законната часть на преживелия съпругъ, при три и повече законни деца отъ еднакъвъ полъ, е равна на законната часть на всяко дете, а при две и по-малко, тя е равна на половината отъ законната часть на всяко дете. Когато децата са отъ разенъ полъ, тогава: въ първия случай тази часть на всяко дете отъ мъжки полъ, а въ втория случай - на частьта на дете отъ женски полъ.
98. Ако завещательтъ не е оставилъ низходящи роднини, но само възходящи, то законната часть на преживелия съпругъ се равнява на една пета часть отъ неговото имущество.
99. Съпругътъ има право на една трета отъ имуществото на завещателя, ако той не е оставилъ ни низходящи, ни възходящи роднини, които иматъ право на законна часть.
100. Ако завещательтъ е оставилъ деца или законни възходящи и незаконнородени деца, припознати по закона, то тези последните иматъ право върху половината отъ това, което би имъ се паднало, ако да бяха законнородени.
За да се определи припадающата се на незаконнородените деца часть, смятатъ се тъй също и законнородените. Последните иматъ право да я изкупятъ по установеното въ чл. 29 правило.
101. Ако няма ни законни низходящи, ни възходящи роднини, то незаконнородените деца, иматъ право на две трети отъ частьта, която се пада на законнородените.
102. Законните низходящи на незаконнородения, който е умрялъ преди завещателя, могатъ да искатъ да получатъ всичките права, установени отъ горните членове въ полза на техния родитель.
103. Припадающата се на съпруга и на незаконнородените деца часть не намалява законната часть на законните низходящи или възходящи роднини; тя се вади отъ разполагаемата часть.
104. (Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 г.) Наследниците могатъ да изкупятъ правата на преживелия съпругъ: или срещу установяване на една пожизнена рента, или срещу предоставянето му право да събира приходите отъ недвижими имоти или отъ наследствени капитали, които се определятъ по взаимно съгласие или отъ съда, като се държи сметка отъ особените обстоятелства за всеки случай.
105. Преживелиятъ съпругъ и незаконнородените деца се ползуватъ, относително принадлежащите имъ по закона части отъ имуществото, съ същите права и обезпечения, които иматъ законните деца върху законните си части, освенъ това което е постановено въ чл. чл. 100 и 104.
Но на съпруга и на незаконнородените деца, независимо отъ това, което имъ е оставено по завещание, се прихваща въ законната часть - на първия всичко, което е получилъ по браченъ договоръ, а на последните всичко, което съ получили отъ родителя презъ живота и което подлежи на прихващане (чл. чл. 251 - 278).
§ 3. За намаление на завещателните разпореждания.
106. Завещателните разпореждания, които надминаватъ разполагаемата часть, намаляватъ се до размера на тази последнята, при отваряне наследството.
107. За да се определи това намаление, образува се една маса отъ всичкото имущество на завещателя въ време на смъртьта му, като се извадятъ отъ нея дълговете.
После къмъ тази маса присъединяватъ мислено (фиктивно) подарените имоти, движимите споредъ цената, която съ имали въ време на подаряването, а недвижимите споредъ тяхното положение въ време на подаряването и цената имъ въ време на смъртьта на дарителя. Върху тази маса, така образувана, пресмятатъ каква часть завещательтъ е могълъ да разполага, споредъ качеството на наследниците, които иматъ право на законна часть.
108. Когато стойностьта на даренията надминава или е равна на разполагаемата часть, всичките завещателни разпореждания се считатъ за недействителни.
109. Когато завещателните разпореждания надминаватъ било разполагаемата часть, било оная нейна часть, която би останала следъ изваждането стойностьта на даренията, намалението се прави съразмерно, безъ никаква разлика между наследниците и заветниците.
110. При всичко това, въ всичките случаи, когато завещательтъ е изрично заявилъ, че той желае единъ заветъ да се изплати преди другите, това предпочитание трябва да се направи, и заветътъ, до който това се отнася, намалява се само тогазъ, когато стойностьта на другите не би напълнила запазената отъ закона часть.
111. Когато заветътъ, който трябва да се намали, е отъ недвижимо имущество, намалението става, като се отдели една равноценна часть отъ недвижимото имущество, ако това може да стане съ удобство.
Ако това отделяне не може да стане съ удобство и назначената на заветника часть надминава разполагаемата часть съ повече отъ една четвъртъ, той е длъженъ да остави цялото недвижимо имущество на наследниците, като си запазва правото да иска стойностьта на разполагаемата часть. Ако ли пъкъ частьта на заветника надминава разполагаемата часть само съ една четвъртъ, то той има право да задържи цялото недвижимо имущество, като възнагради съ пари всичките правоимеющи на законна часть.
Впрочемъ, заветникътъ, който има право на законна часть, може да задържа цялото недвижимо имущество, ако само ценностьта му не надминава ценностьта на разполагаемата часть и на неговата законна часть.
Отделъ V.
За установлението на наследници и заветите.
112. Съ завещателни разпореждания могатъ да се установяватъ наследници или завети, или да се употребява всяка друга форма, въ която може да бъде изразена волята на завещателя.
113. Общите и частни завещателни разпореждания, основани единствено на изрично изразена цель, която е припозната за погрешна, са недействителни.
§ 1. За лицата и нещата, които могатъ да бъдатъ
предметъ на завещателни разпореждания.
114. Не се приематъ никакви доказателства за това, че разпорежданията, направени въ полза на означеното въ завещанието лице, са само видими и че въ същность те се отнасятъ за друго лице, безъ да се гледа даже, че въ завещанието има такива изражения, които го показватъ или по които може да се предполага за това.
115. Недействително е всяко разпореждане въ полза на лице, което не е означено точно и определително въ завещанието.
116. Разпорежданията въ полза на бедните и други подобни, направени въ общи изражения безъ да са определени употреблението на имуществото, блготворителната цель, или самото уреждание, въ полза на което са направени разпорежданията или когато назначеното за това определение или назначение отъ завещателя лице не може или не желае да приеме отгоре си тази длъжностъ, предполагатъ се да са направени въ полза на бедните на това място, дето е живялъ завещательтъ въ време на смъртьта си и се предаватъ на местните благотворителни учреждения.
117. Недействителни са тъй също разпорежданията въ полза на неопределено лице, което трябва да бъде посочено отъ трето лице.
Но действително е частното разпореждане, направено въ полза на едно лице, което трябва да бъде избрано отъ трето лице изъ числото на няколко души, посочени отъ завещателя или принадлежащи на семейство или юридически лица, определени пакъ отъ него. Признава се за действително тъй също и частното разпореждане, направено въ полза на едно или няколко юридически лица, определени отъ завещателя.
118. Недействително е разпореждането, което дава право на наследника или на едно трето лице те да определятъ количеството на завета съ изключение на тези, които са направени въ полза на някого за възнаграждение услугите, извършени на завещателя въ последното му боледуване.
119. Когато лицето на наследника или заветника погрешно е забелязано, то разпореждането има сила, ако отъ самия текстъ на завещанието, или отъ други документи, или отъ известни обстоятелства е явно: кое лице именно е желалъ завещательтъ да назначи.
Същото е, когато заветътъ е означенъ или описанъ погрешно, но отъ завещанието е очевидно: какъвъ предметъ именно завещательтъ е искалъ да завещае.
120. Недействителенъ е заветътъ на чуждо нещо, безразлично дали завещательтъ е знаялъ или не, че заветътъ не е билъ негова собственост.
Но ако заветътъ, който въ времето на съставяне на завещанието е билъ чуждъ, е станалъ собственость на завещателя въ време на смъртьта му, то разпореждането на този предметъ е действително.
121. Ако завещательтъ, наследникътъ или заветникътъ са собственици само на една часть отъ завещания предметъ или иматъ само някое право върху този предметъ, то и заветътъ е действителенъ само за тази негова часть или за това негово право.
122. Действителенъ е заветътъ на движимо неопределено имущество, отъ известенъ родъ или видъ, макаръ че ни единъ отъ тези родове или видове не съществува въ имуществото на завещателя, нито въ времето, когато е правено завещанието, нито въ времето, когато завещательтъ е умрялъ.
123. Когато завещательтъ е оставилъ едно особено нещо, като нему принадлежаще, или като такова, което се намира въ известенъ родъ или видъ на нещата, то заветътъ е недействителенъ, ако това нещо не се намери въ имуществото на завещателя въ времето, когато е умрялъ.
Ако това нещо се намира въ имуществото на завещателя въ времето, когато той е умрялъ, но не въ определеното споредъ завещанието количество, то завета е действителенъ само за количеството, което се намери.
124. Заветътъ на някои предмети или за някое количество отъ тяхъ, което трябва да се вземе отъ известно място, е действителенъ само въ този случай, когато тези предмети се намиратъ на мястото и само относително това количество, което се намери на обозначеното въ завещанието място.
125. Заветътъ на записъ, или освободяване отъ някой дългъ има сила само за тази часть отъ дълга, която се е държала въ времето, когато е умрялъ завещательтъ.
Наследникътъ е длъженъ само да предаде на заветника задължителни документи, които се намиратъ у завещателя.
126. Ако завещательтъ, безъ да упоменава за своя дългъ, прави заветъ на своя кредиторъ, то не се предполага, че заветътъ е направенъ за изплащане дълга.
127. Заветътъ за поддържане подразумева: прехраната, облеклото, квартирата и други потребни за живота на заветника предмети и може да се простре, споредъ обстоятелствата, и върху възпитанието му, което отговаря на неговото положение.
128. Когато този, който е завещалъ собственостьта на едно недвижимо имущество, е увеличилъ последното съ придобиване даже и на съседното имущество, то този излишък не влиза въ завета, ако няма за това ново разпореждане.
Впрочемъ, въ завета влизатъ всичките украшения, новите постройки въ завещаното недвижимо имущество и прибавките въ пределите на едно заградено място.
§ 2. За условните и срочните разпореждания.
129. Общите и частни разпореждания могатъ да се правятъ условно.
130. Невъзможните, противозаконните и противонравствените условия се признаватъ за несъществующи.
131. Противозаконно е условието, което запрещава първо и последующе оженване.
Впрочемъ, заветникътъ, на когото е завещано право за пълно или непълно ползуване, квартира, или пенсия, или друго плащане за случай на ергенски животъ и вдовуване, може да се ползува съ това право само презъ ергенския и вдовия животъ.
Условието за вдовуване въ завещателните разпореждания между съпрузите се признава тоже за действително.
132. Ако въ общото завещание е означенъ деньтъ, отъ който то се захваща или свършва, това условие е недействително и се счита, като не написано.
133. Недействително е въ общото или частното завещание разпореждането, направено отъ завещателя съ условие, щото наследникътъ или заветникътъ да възнагради завещателя въ своето завещание.
§ 3. За действието на заветите и тяхното изплащане.
134. Всякой безусловенъ и безсроченъ заветъ, отъ деня на смъртьта на завещателя, дава на заветника едно право, което може да премине върху наследниците му да получатъ завещания предметъ.
135. Заветникътъ е длъженъ да иска отъ законния наследникъ да го въведе въ владение на завещания предметъ.
136. Заветникътъ може да иска доходите или лихвите само отъ деня на подаването просба въ съда, или отъ деня на обещанието да му се предаде завещания предметъ.
137. Лихвите или доходите отъ завещания предметъ почватъ да текатъ въ полза на заветника отъ деня на смъртьта на завещателя, само когато завещательтъ изрично е изказалъ това искане.
138. Ако е завещанъ пожизненъ доходъ или пенсия, то тя почва да тече отъ деня на смъртьта на завещателя.
139. Ако е завещано определено количество предмети, които да се предаватъ на срокове, напримеръ на година, на месецъ или въ друго време, то първиятъ срокъ захваща отъ деня на смъртьта на завещателя и заветникътъ получава право върху цялото количество, което трябва да му се предаде въ първия срокъ, даже и тогава, когато той е живъ само въ началото на срока.
Впрочемъ, завещаните предмети могатъ да се искатъ само следъ изтичане на срока. Обаче заветътъ, който е завещанъ за поддържане, може да се иска и въ началото на срока.
140. Ако завещательтъ има няколко наследници и не е натоварилъ особено ни едного отъ тяхъ да удовлетвори завета, то всеки отъ тяхъ удовлетворява съразмерно съ своята часть.
141. Ако е завещанъ неопределенъ предметъ отъ известенъ родъ или видъ, то наследникътъ има избирателно право: той не е длъженъ да дава предметъ отъ най-добро качество, но не може да предложи и отъ най-долно качество.
142. Същото право се прилага и когато избирателното право е предоставено на трето лице.
143. Ако третото лице се отказва да направи избора, или не може да го направи, по причина на смърть или по друго препятствие, изборътъ се прави отъ съда, съгласно съ същото правило.
144. Ако избирателното право е оставено на заветника, то той може да избере най-добрия предметъ отъ цялото наследство, ако такъвъ има на лице; ако ли такъвъ няма, то правилото, установено за изборъ отъ наследника, се прилага и за избора на предмета отъ заветника.
145. Ако е завещанъ единъ отъ два определени предмети по изборъ, то избора прави наследникътъ.
146. Ако наследникътъ или заветникътъ, които иматъ избирателно право, не е могълъ да го направи, то това право се предоставя на неговия наследникъ. Направениятъ изборъ не може да се измени.
Ако въ имуществото на завещателя има само единъ предметъ, който по родъ и по видъ принадлежи къмъ числото на завещаните, то наследникътъ или заветникътъ не могатъ да избератъ другъ вънъ отъ имуществото на завещателя, съ изключение случая, когато изрично е казано противното.
147. Завещаниятъ предметъ се предава съ необходимите принадлежности въ това положение, въ каквото той се е намерилъ въ деня на смъртьта на завещателя.
148. Потребните разноски за предаването на завещания предметъ падатъ върху наследството, но не могатъ да намалятъ законната часть.
Таксите отъ наследството се събиратъ отъ наследниците, които иматъ право да ги искатъ отъ заветниците само въ този случай, ако завещаниятъ предметъ подлежи на такса.
149. Данъкътъ, поземлениятъ доходъ, сервитутътъ или другите задължения, свързани съ владението на земята, които лежатъ върху завещания предметъ, падатъ върху заветника.
Но ако завещаниятъ предметъ е заложенъ за обезпечение на обикновенъ наследственъ дългъ, или даже за дългъ на трето лице, то наследникътъ е длъженъ да го изплаща, ако само завещательтъ не е направилъ друго за този случай разпореждане.
§ 4. За правото на уголемяване наследствената
часть между сънаследниците и съзаветниците.
150. Ако някой отъ установените наследници умре преди завещателя, или се отрече отъ наследството, или излезе неспособенъ да наследва, то неговата часть се дава на сънаследника или съ наследниците въ случаите, когато се допуща правото за уголемяване, но това правило не нарушава установеното въ чл. 160 правило.
151. Правото за уголемяване се прилага между сънаследниците, когато те съ установени всичките заедно въ едно и също завещание, съ едно и също разпореждане, безъ да има определена отъ завещателя особена часть за всекиго.
152. Счита се, че на всеки сънаследникъ има определена особена часть, когато завещательтъ изрично е назначилъ за всекиго особена часть.
Изражението: по равни части, по равни дялове не изключва правото за уголемяване.
153. Сънаследниците, на които по право за уголемяване се придава частьта на излезлия наследникъ, приематъ върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежал.
154. Ако правото за уголемяване не се допуща, то частьта на излезлия наследникъ се предава на законните наследници.
Те приематъ върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежалъ.
155. Ако единъ отъ заветниците умре преди завещателя, или се отрече отъ завета, или е припознатъ за неспособенъ, или ако не се е изпълнило условието, отъ което зависи завета въ негова полза, то между съзаветниците се прилага правилото за уголемямане, съгласно чл. чл. 151 и 152, даже и въ такъвъ случай, когато единъ предметъ е завещанъ въ едно завещание на няколко лица, макаръ и съ различни разпореждания.
156. Ако на няколко лица е оставено право на ползуване при такива обстоятелства, при които, по гореизложените правила, се допуща правото за уголемяване, то частьта на излезлия всякога се причислява къмъ частите на останалите, макаръ той да е излязълъ следъ приемането на завета.
Ако правото за уголемяване не се допуща, то частьта на излезлия се причислява къмъ масата на наследството.
157. Правилото на чл. 153, относително задълженията на излезлия сънаследникъ, се простира и върху съзаветника, въ полза на когото се допуща правото за уголемяване, или - върху сънаследника или съзаветника, които биха се възползували отъ завета, когато той се признае недействителенъ.
§ 5. За отменението на завещателните разпореждания
и за тяхната недействителность.
158. Общите и частните завещания, направени отъ лице, което, когато е съставлявало завещанието, не е имало, или не е знаяло, че има деца или низходящи, се отменяватъ по право щомъ се узнае съществуването или рождението на дете или законенъ низходящъ роднина на завещателя, даже посмертенъ (posthume) узаконенъ или усиновенъ.
Същото правило се пази, ако детето е било заченато, когато е направено завещанието, а ако въпросътъ е за узаконенъ незаконнороденъ, то правилото се пази, ако той, като е билъ припознатъ отъ завещателя преди съставянето на завещанието, е билъ узаконенъ после това.
Отменението на завещанието не се допуща, ако завещательтъ е предвиделъ случай за съществуването или раждането на деца или низходящи.
159. Ако новородените деца или низходящите умратъ преди завещателя, то завещанието запазва силата си.
160. Завещателното разпореждане няма действие, ако лицето, въ полза на което е то направено, не е преживяло завещателя или е излязло неправоспособно.
Впрочемъ, низходящите на наследника или на заветника, който е неправоспособенъ или умрелъ преди завещателя, участвуватъ въ наследството или завета въ тези случаи, когато въ тяхна полза се допуща правото на представителство, ако наследството е останало безъ завещание (ab intostat). Отъ това правило се изключватъ случаите, когато завещательтъ е направилъ особено разпореждане, или ако въпросътъ е за единъ заветъ, който дава право на ползуване, или друго някое право лично по природата си.
161. Недействително е завещателното разпореждане относително наследника или заветника, който се е отрекълъ отъ него.
162. Всяко отчуждение, което завещательтъ направи на целия заветъ или на часть отъ него, даже посредствомъ продажба съ изкупуване, отменяване завещанието относително отчужденото имущество, макаръ отчуждението и да е недействително или макаръ отчуждениятъ предметъ да се е върналъ въ владението на завещателя.
Същото правило е, ако завещательтъ е преобразувалъ завещания предметъ, тъй щото той е изгубилъ първата си форма и първото си назначение.
163. Заветътъ е безъ действие, ако завещаниятъ предметъ се загуби при живота на завещателя; тъй също заветътъ няма действие, ако завещаниятъ предметъ е загубенъ следъ смъртьта на завещателя, но не по вината на наследника, макаръ и да е доказано, че този последниятъ не го е предалъ своевременно, но тогава само, ако този предметъ би могълъ тъй също да се загуби, ако се намираше въ ръцете на заветника.
164. Ако е завещанъ единъ отъ няколко предмети на изборъ (алтернативно), заветътъ е действителенъ, ако остане даже и единъ само отъ завещаните предмети.
Отделъ VI.
За изпълнителите на завещанията.
165. Завещательтъ може да назначи единъ или повече изпълнители на завещанието си.
166. Оня, който не може да сключва договори, не може да стане изпълнитель на завещание.
167. Лице, което не е навършило двадесеть и една годишна възрасть, не може да бъде изпълнитель на завещание, дори съ разрешението на неговия настойникъ или попечитель.
168. Изпълнителите на завещания запечатватъ имуществата, ако има наследници непълнолетни, запретени или отсътствующи, или юридически лица.
Те изискватъ съставянето описъ за имотите на наследството, при което присътствува и предполагаемиятъ наследникъ, или поне се повиква по надлежния редъ да присътствува.
Те предизвикватъ продаването на движимия имотъ, въ случай, че готовите пари не достигатъ за изплащане на заветите.
Те бдятъ, щото завещанието да бъде изпълнено и могатъ, въ случай на препирня за неговото изпълнение, да се намесятъ въ процеса за да подържатъ неговата действителность.
Те са длъжни въ течение на една година, следъ смъртьта на завещателя, да дадатъ сметка за своите действия.
169. Правата на изпълнителя на завещание не преминаватъ никакъ на неговите наследници.
170. Ако има повече изпълнители на завещание, които са приели да бъдатъ такива, единъ отъ тяхъ самъ може да действува, когато другите бездействуватъ; те са солидарно отговорни относително сметката за имотите, които имъ съ били поверени, освенъ ако завещательтъ не е разделилъ помежду имъ работата, и ако всякой не се е ограничилъ въ онова действие, което му е било определено.
171. Разноските, направени отъ изпълнителя на завещание за запечатването на имуществата, за съставянето описъ, за сметката и другите разноски, отнасящи се до неговите действия, са за сметка на наследството.
Отделъ VII.
За предаването на саморъчното завещание за пазене, за отварянето и публикацията на тайните завещания.
172. Саморъчното завещание, по просбата на заинтересовани лица, се предава за пазене на нотариуса въ този окръгъ, дето се е отворило наследството въ присътствието на двама души свидетели.
Книгата, на която е написано завещанието, се подписва въ края на всеки полулистъ отъ двамата свидетели и отъ нотариуса.
За предаването за пазене се прави въ форма на публиченъ актъ протоколъ, въ който нотариусътъ описва състоянието на завещанието, записва точно съдържанието му, забелязва за разпечатването на завещанието, ако то е подадено запечатано, и за подписването всеки полулистъ отъ нотариуса и отъ свидетелите.
Протокълътъ се подписва отъ лицата, които са поискали предаването завещанието на нотариуса, отъ нотариуса и отъ свидетелите. При протокола се прилагатъ: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелството за смъртьта на завещателя.
173. Ако самъ завещательтъ предаде на нотариуса за пазене саморъчното си завещание, то пакъ нотариусътъ изпълнява установените въ горния членъ формалности.
174. Следъ изпълнението на установените въ предшедствующите два члена формалности, саморъчното завещание подлежи на изпълнение, ако само съдебната власть не е направила някои предварителни разпореждания, по случай на предявенъ споръ против завещанието, или разпореждания за обезпечение на заинтересованите лица.
175. Полученото въ тайна форма завещание, по просба на заинтересованите лица, се отваря (разпечатва) отъ нотариуса и се прочита въ присътствието най-малко на двама души свидетели, отъ тези, които са участвували въ акта за предаване за пазене. Ако тези свидетели липсватъ, то се повикватъ двама души свидетели, за да опише състоянието на книгата, на която е написано завещанието, и, ако е възможно, подписите.
Книгата, на която е написано завещанието, се подписва въ края на всеки полулистъ отъ двамата свидетели и отъ нотариуса, който и пази завещанието, заедно съ акта за предаване за пазене.
За разпечатването и оглашението на завещанието се прави, въ форма на публиченъ актъ, протоколъ, въ който нотариусътъ описва състоянието на завещанието и бележи за подписване полулистовете отъ него и отъ свидетелите.
Протоколътъ се подписва отъ заинтересованите лица, които са искали разпечатването на завещанието, отъ нотариуса и отъ свидетелите. При протокола се прилагатъ: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелство за смъртьта на завещателя.
Отделъ VIII.
За отменението на завещанията.
176. Завещанията могатъ да бъдатъ отменени изцяло или отчасти, само съ едно последующе завещание или чрезъ актъ, извършенъ отъ нотариуса, въ присътствието на четири души свидетели, и съдържащъ изявление отъ страна на завещателя, че той променява всичките или часть отъ своите първи разпореждания.
177. Недействителното завещание не може да има значение на нотариаленъ актъ за да отмени първото завещание.
178. Разпорежданията, които са отменени по реда въ чл. 176, могатъ да се възобновятъ само съ ново завещание.
179. Последующите завещания, които не отменяватъ изрично предшедствующите, унищожаватъ въ последните само ония разпореждания, които са несъвместими съ новите или противоречущи тямъ.
180. Отменението, направено чрезъ едно последующе завещание, има пълно действие, ако тоя новъ актъ и да остане неизпълненъ по причина на неспособностьта на установения наследникъ или на заветника, или по причина на тяхното отказване да приематъ наследството.
181. Тайното завещание, а тъй също и саморъчното, депозирано за пазене у нотариуса, може да се вземе назадъ въ всяко време отъ завещателя.
Протоколътъ за повръщане завещанието се прави отъ нотариуса въ присътствието на завещателя, кмета и двама свидетели. Кметътъ е длъженъ добре да е уверенъ за тождественостьта на личностьта на завещателя.
Протоколътъ за повръщане завещанието се подписва отъ завещателя, кмета, свидетелите и нотариуса.
ГЛАВА III.
Общи правила за наследството по закона и по завещание.
Отделъ I.
За отваряне на наследството и за продължението на владението въ лицето на наследника.
182. Наследството се отваря въ минутата на смъртьта въ мястото на последното жителство на умрелия.
183. Когато няколко лица, които би могли да бъдатъ повикани взаимно за наследяване единъ другиму, починатъ заедно въ някой случай, безъ да се знае кое по-напредъ е починало, предполага се, че са умрели всички едновременно, и не може да става никакво пренасяне права отъ едно лице на друго. Който поддържа, че някои отъ тяхъ е умряло по-напредъ, длъженъ е да докаже това.
184. Владеенето имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и за това не се изисква въвеждане въ владение.
185. Ако едно чуждо лице, което претендира да има право върху наследственото имущество, го завладее, то владението на наследниците се счита за нарушено и те могатъ да повдигнатъ тъжба въ качеството си на законни владетели.
Отделъ II.
§ 1. За приемането на наследството.
186. Едно наследство може да бъде прието направо или по описъ.
187. Никой не е задълженъ да приема едно наследство, което му се е паднало.
188. Приемането на наследство отъ страна на лица, които се намиратъ подъ настойничество, е само тогава действително, ако то е направено съгласно съ постановленията на закона за настойничеството и по описъ (чл. 76 отъ закона за настойничеството ).
189. Пълнолетните, които съ подъ попечителство, приематъ наследството само по описъ и съ съгласието на попечителя.
190. Юридическите лица приематъ наследството само съ разрешение, което се предписва отъ специалните закони.
Такова наследство се приема по описъ и по установени въ надлежащите инструкции правила.
191. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо; то е изрично, когато приевшиятъ вземе названието или качеството на наследникъ въ официаленъ или домашенъ актъ; то е мълчаливо, когато наследникътъ извършва действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството и което действие той не би ималъ право да прави, освенъ въ качеството на наследникъ.
192. Чистоохранителните, нагледнически и временноуправителни действия не означаватъ приемане на наследство, ако те са извършени не въ качеството на наследникъ (чл. 219).
193. Дарението, продажбата или отстъпването на своите наследствени права, което прави единъ отъ сънаследниците, било на единъ чуждъ, било на всичките си сънаследници, било на някого отъ тяхъ, е доказателство за приемането на наследството.
194. Като доказателство за приемане се считатъ тъй също: 1) отричането, дори безвъзмездно, което прави единъ отъ наследниците за въ полза на едного или на неколцина отъ своите сънаследници; 2) отричането, което някой прави, дори въ полза на всичките си сънаследници безправни, дори въ полза на всичките си сънаследници безразлично, срещу каквото и да е възнаграждение.
195. Когато този, на когото едно наследство се е паднало, е умрялъ, безъ да се е отрекалъ отъ него или безъ да го е приелъ изрично или мълчаливо, неговите наследници могатъ да го приематъ или отхвърлятъ за себе си.
196. Когато тези наследници не са съгласни да приематъ наследството или да се отрекатъ отъ него, то този отъ тяхъ, който приема наследството, самичъкъ придобива всичките права и приема върху си всичките обязаности по наследството, като отстрани отрекшия се.
197. Наследниците, които по наследство са приели собственото имущество на наследуемия умрялъ, могатъ да се отрекатъ от наследството, което имъ се пада отъ другиго, но което още не е прието отъ него. Но, отричането отъ собственото имущество на умрелия съдържа въ себе си и отричане отъ имущество, което му се пада по наследство.
198. Изричното или мълчаливото приемане на едно наследство може да се оспорява само въ случая, когато това приемане е било вследствие на насилие или измама. То не може никога да се оспорява, подъ предлогъ на вреда.
Обаче, ако се открие завещание, което не е било известно, когато се е приемало наследството, наследникътъ не е длъженъ да удовлетворява установените въ това завещание завети, които надминаватъ стойностьта на наследството, което остава, следъ като се извади законната му часть.
§ 2. За отричането отъ наследството.
199. Отричането отъ едно наследство никога не се предполага. То може да стане само въ съда, въ окръга на който наследството се е отворило, и се бележи въ особена за това книга.
200. Наследникътъ, който се е отрекълъ отъ наследството, счита се че не е ималъ никога право върху него. Отричането отъ наследство, обаче, не го лишава отъ правото да получи направените нему завети (чл. 253).
201. Въ наследството по закона, частьта на отрекшия се уголемява дяловете на неговите санаследници; ако той е самъ, наследството минава въ следующата следъ него степень.
202. Никога не може да се замести, чрезъ представителство, единъ наследникъ, който се е отрекълъ; ако отрекшиятъ се е единственъ наследникъ въ своята степень, или ако всичките му сънаследници се отричатъ, децата имъ идатъ по свое право и наследватъ по глава.
203. Въ наследството по завещание, частьта на отрекшия се предава се на неговите сънаследници или на наследниците по закона, съгласно съ правилото, установено въ чл. чл. 151 и 154.
204. Заемодавците на тогова, който се е отрекълъ въ ущърбъ на техните права, могатъ да добиятъ разрешение отъ съда, да приематъ наследството, което се пада на длъжника имъ, отъ негово име и на място него.
Въ тоя случай, отричането не се унищожава за въ полза на отрекшия се, а за въ полза на заемодавците и то до такъвъ размеръ, до колкото е вземането имъ.
205. Правото за отричане отъ едно наследство се просрочва съ двадесеть годишна давность.
206. Наследниците, които са се отрекли да приематъ едно наследство, могатъ, до просрочването, пакъ да го приематъ, стига то да не е било до тогазъ прието отъ други наследници. Въ този случай, обаче, уважаватъ се правата, придобити отъ трети лица било по давность, било чрезъ актове, правилно извършени съ попечителя на незаетото наследство.
207. Обаче, ако наследникътъ, по завещание или по закона се призове отъ лице, което има искъ срещу наследството, предъ съда за да обяви: желае ли да приеме наследството или се отрича отъ него, то съдебната власть назначава срокъ за това обявяване. Ако обявлението не се направи въ определения отъ съда срокъ, наследникътъ се счита, че се е отрекълъ отъ него.
208. Никой не може, дори чрезъ браченъ договоръ, да се отрича отъ наследството на единъ живъ човекъ, нито да отчуждава случайните права, които може да има върху това наследство.
209. Наследниците, които биха прикрили неща отъ едно наследство, губятъ правото да се отричатъ отъ него; те остаятъ като наследници, които са приели наследството направо, безъ да се гледа на отричането имъ и безъ да могатъ да искатъ някакавъ дялъ отъ прикритите предмети.
§ 3. За съставянето описъ на наследственото имущество, за законната
му сила и за обязателствата на наследника, който съставя описа.
210. Заявлението на единъ наследникъ, че той желае да вземе това качество само по описъ, трябва да се направи въ съда, въ окръга на който наследството се е открило, и това заявление се забелязва въ книгата, която е назначена за записване отричанията отъ наследствата.
211. Наследникътъ има право да приеме наследството по описъ, безъ да се вземе въ внимание запрещението за завещателя за това.
212. За да има сила това заявление, трябва да има направенъ описъ по-напредъ или по-после, споредъ правилата наредени отъ законните за съдопроизводството и въ сроковете, които са по-доле определени.
213. Ако някой отъ наследниците пожелаятъ да приематъ наследството направо, а други - по описъ, то наследството се приема по описъ.
За това стига заявлението на едного отъ наследниците.
214. Наследникътъ, който действително владее наследството, длъженъ е да направи описъ въ течение на три месеци отъ деня на отварянето наследството или отъ деня, когато са получени сведения за отвореното въ негова полза наследство. Ако въ течението на този срокъ той е захваналъ да съставлява описъ на имуществото, но не е можалъ да го свърши, то той може да поиска отъ съда, въ окръга на който се е отворило наследството, новъ срокъ, който не трябва да бъде по-голямъ отъ три месеци, освенъ при особени важни обстоятелства, които изискватъ по-голямъ срокъ.
215. Ако наследникътъ не е захваналъ да прави описъ въ течение на тритехъ месеци, или не го е свършилъ въ този срокъ, или въ течение на продължения, съгласно горния членъ, той се счита, че е приелъ наследството направо.
216. Следъ съставянето на описа, наследникътъ, който още не е направилъ заявление, споредъ чл. 210, се ползува отъ четиридесетдневенъ срокъ отъ деня, когато свърши описа, за да размисли: да приеме ли наследството или да се отрече отъ него; ако до изтичането на този срокъ той се не произнесе, счита се, че го е приелъ направо.
217. За наследникъ, който не владее въ действителность наследството и не се е бъркалъ въ делата му, но който е призованъ предъ съда, като ответникъ по наследството, сроковете, за съставяне описъ и за размислюване върху приемане наследството, се изчисляватъ отъ деня, който е назначенъ за тази цель отъ съда.
Ако той не е призованъ предъ съда като ответникъ, то той има право да направи описъ въ течението на всичкото време, додето трае давностьта за отричането отъ наследството.
218. Додето траятъ сроковете за правяне описъ и за размишление, наследникътъ не може да бъде принуденъ да вземе това качество, и не може да бъде добито срещу него съдебно осъждане.
219. Ако въ наследството има предмети, които не могатъ да се запазятъ или за запазването на които ще трябватъ големите разноски, то наследникътъ може, въ течение на горните срокове, да изиска разрешение за продаването имъ по начинъ, определенъ отъ съда. Тази продажба не влече подире си предположение за приемане наследството.
220. Ако наследникътъ се отрече отъ наследството по-рано отъ горепоменатите срокове или отсрочи, то законнонаправените отъ него разноски до отричането оставатъ въ тяжесть на наследството.
221. Наследникътъ, който е билъ осъденъ за прикриване или който е пропусналъ
- donna
- Старши потребител
- Мнения: 5350
- Регистриран на: 10 Яну 2003, 19:58
- Местоположение: Свищов
221. Наследникътъ, който е билъ осъденъ за прикриване или който е пропусналъ съзнателно и недобросъвестно да тури въ описа неща отъ наследството, лишава се отъ изгодите, които дава приемането наследството по описъ.
222. Законните изгоди отъ приемане наследството по описъ са следующите:
1) наследникътъ не е длъженъ да плаща дълговете и заветите на наследството, освенъ до размеръ на стойностьта на имотите, които е получилъ; даже може да снеме отъ себе си тяжестьта за плащането на дълговете, като изостави имотите на наследството върху заемодавците и върху заветниците;
2) наследникътъ не е длъженъ да смесва своите лични имоти съ имотите на наследството и си спазва противъ последното правото да иска плащането на своите вземания.
223. Наследникътъ по описъ е натоваренъ да управлява имотите на наследството и е длъженъ да даде сметка за своето управление на заемодавците и заветниците.
Отъ личните му имоти не може да се взисква, освенъ следъ като е билъ накаранъ да представи своята сметка и следъ като не е изпълнилъ това си задължение. Следъ очистването на сметката, не може да се взисква отъ личните му имоти, освенъ само до размера на сумите, които той дължи.
224. Наследникътъ по описъ не е отговоренъ, освенъ за важните погрешки въ управлението, съ което е натоваренъ.
225. Кредиторите и заветниците могатъ да назначатъ на наследника срокъ да даде сметка.
226. Наследникътъ, на когото се пада законна часть, макаръ и да не е приелъ наследството по описъ, може да иска намаление на даренията и заветите, които са направени на неговите сънаследници.
227. Наследникътъ губи изгодите отъ приемането по описъ, ако продаде недвижимото наследствено имущество безъ разрешението на съдебната власть или не по установените въ гражданското съдопроизводство правила, по-рано отъ 5 години, отъ когато направи заявление за приемане наследството по описъ. Следъ изтичането на този срокъ, той може да продава недвижимите имущества и безъ формалности.
228. Наследникътъ губи тъй също изгодите отъ приемането по описъ, ако продаде наследствените движими имущества безъ разрешение на съдебната власть и безъ спазването на установените въ гражданското съдопроизводство правила, по-рано отъ три години, отъ когато направи заявление за приемане наследството по описъ. Следъ изтичането на този срокъ, той може да продава движимите имущества и безъ формалности.
229. Наследникътъ по описъ е задълженъ, ако заемодавците или други заинтересовани лица изискватъ това, да даде потребното поръчителство за стойностьта на движимия имотъ, който е внесенъ въ описа, за доходите на недвижимите имоти и за цената на частьта отъ ипотекираните недвижими имоти, която би останала следъ удоволетворението по ипотекираните заемодавци.
Ако не даде той това поръчителство, съдътъ взема потребните мерки за обезпечение на заинтересованите лица.
230. Ако срещу наследника по описъ са предявени искания отъ страна на кредиторите или други заинтересовани лица, то той не може да плаща освенъ по реда и начина, нареденъ отъ съда.
Ако такива искания не са заявени, той плаща на заемодавците и на заветниците постепенно, споредъ реда на явяването имъ.
231. Заемодавците, които не са заявили своевременно своите искания и са се явили следъ очистването на всичките наследствени сметки и следъ плащането на всичките други кредитори или заветници, могатъ да предявяватъ обратно искане противъ заветниците.
Този искъ се просрочва до три години, като се брои отъ деня на последното изплащане.
232. Разноските за запечатване, за съставяне описъ и сметка са въ тяжесть на наследството.
§ 4. За незаетото (вакантно) наследство.
233. Когато наследниците на едно наследство не са известни или наследниците по завещание и по закона са се отрекли отъ него, то наследството се счита незаето и се назначава попечитель, за да пази и управлява наследственото имущество.
234. Мировиятъ съдия, въ околията на когото наследството се е отворило, назначава попечитель по искане на заинтересованите лица, по служебенъ дългъ или по предложение на прокурора.
Назначението на попечитель се обнародва въ "Държавенъ Вестникъ".
235. Попечительтъ по едно незаето наследство е длъженъ преди всичко да му направи подробенъ описъ; той защищава правата му, предявява исковете му; отговаря на предявените противъ него искания; той го управлява подъ задължение да внася парите, които се нахождатъ въ него, както и парите, които произхождатъ отъ цената на продадените движими и недвижими имоти въ българската народна банка; той е задълженъ да даде сметка, комуто трябва.
Попечителю се дава възнаграждение по определение на мировия съдия.
236. Разпорежданията на § III -и отъ настоящия отделъ за правилата на описа, за начина на управлението и за сметките, които дава на наследника по описъ, са еднакво задължителни за попечителите на незаетото наследство.
Отделъ III.
За делбата.
237. Никой не може да се принуждава да стои неделенъ; делбата може всякога да се поиска, макаръ и да има противни запрещения и условия отъ завещателя.
238. Делбата може да се поиска, дори когато единъ отъ сънаследниците би се ползувалъ отделно съ часть отъ имотите на наследството, ако само не е доказано, че делбата е станала, или че владението е покрито съ давность.
239. Ако сънаследниците не се разделятъ доброволно, то се пазятъ долните правила.
240. Всякой отъ сънаследниците може да иска своя дялъ въ натура отъ движимите и недвижимите имоти на наследството; но ако има заемодавци, които са наложили запоръ върху движимото имущество или заявили искане върху него, или ако повечето отъ сънаследниците нахождатъ продажбата необходима за изравнение на дълговете и тяжестите на наследството, движимите имоти се продаватъ на публиченъ търгъ.
(Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Низходящите отъ мъжки полъ, всички или някои отъ тяхъ, могатъ да задържатъ за себе си дяловете на своите сънаследници отъ женски полъ, които вече са омъжени, върху непокритите имоти като заплатятъ стойностьта на тия дялове по оценение.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1896 год.) Оценението се прави или по доброволно съгласие или отъ едно вещо лице, избрано отъ интересующите се наследници, а въ случай на несъгласие върху избора, вещото лице, по молба на някого отъ интересующите се, се назначава отъ надлежното съдилище.
241. Ако недвижимите имоти не могатъ да се делятъ удобно, трябва да се продадатъ на публиченъ търгъ.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1886 год.) Всякой отъ наследниците може да вземе участие въ търга като наддавачъ.
242. Следъ оценението и продажбата, ако такава станала, на движимите и недвижими имот, съдътъ пристъпва къмъ сметките, които съделителите могатъ да си дължатъ, къмъ образуването на обща маса, къмъ съставянето на дяловете, къмъ определението що и какво ще са длъжни да си повърнатъ между си съделителите.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Пълнолетните низходящи, които, при живота на наследодателя, са спомогнали за увеличение на стопанството, което са повикани да наследятъ, съ свои средства или съ своя трудъ, като са работили задружно съ наследодателя, могатъ, ако не са били възнаграждени отъ последния по другъ начинъ при делбата, да искатъ да се пресметне това увеличение въ тяхна полза, стига само да не са се отказали писмено отъ това си право.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Това право може да се упражнява само срещу пълнолетните сънаследници, които, при живота на наследодателя, са се отделни отъ домакинството.
243. Всякой сънаследникъ привнася въ масата, споредъ правилата, които по-долу са определени, даровете, които му са били дадени и сумите, които той дължи.
244. Ако привнасянето не е направено въ натура, сънаследниците, които иматъ върху него право, взематъ равна часть отъ масата на наследството.
Тия вземания ставатъ, колкото е възможно, въ предмети отъ същото естество и качество, каквито са предметите непривнесени въ натура.
245. Следъ тия вземания, пристъпва се къмъ съставянето, отъ това що остава въ масата, толкова равни дялове, колкото има наследници-съделители, или колена-съделители.
246. Въ съставянето на наследствените дялове трябва да се избягва, колкото се може, дробенето на целите участъци земи въ ущърбъ на работенето имъ, и да се гледа да се тури въ всякой дялъ, ако се може, същото количество движими и недвижими имоти, давания или вземания отъ еднакво естество и стойность.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1896 год.) При съставянето на дяловете не се допуща да се делятъ нивите на части по-малки отъ три декара, - ливадите на части по-малки от два декара, а гюловете и лозята на части по-малки отъ единъ декаръ.
247. Неравенството на дяловете въ натура се възмездява съ пари.
248. Дяловете се правятъ отъ едного отъ сънаследниците, ако те могатъ да се съгласятъ върху избора му, и ако този, когото избератъ, приема поръчката; въ противенъ случай дяловете се правятъ отъ едно вещо лице, което се назначава отъ съда; за дяловете после се хвърля жребие.
Но, ако на наследниците се падатъ неравни части, то съдътъ решава, трябва ли за дяловете да се хвърля жребие или да се разпределятъ дяловете по цяло или по часть.
249. Преди да се пристъпи къмъ, хвърлянето жребие върху дяловете, всякой съделитель има право да прави заявления противъ тяхното съставяне.
250. Правилата, определени за делението на масата, за разделяне, се съблюдаватъ еднакво въ подразделението, което има да се прави между колената-съделители.
Отделъ IV.
За привнасянията и за прихващанията.
251. Децата или низходящите, които получаватъ наследство, макаръ по описъ, заедно съ своите братя, сестри или техните низходящи, длъжни са да привнесатъ (възвърнатъ) на своите сънаследници всичко, което съ получили отъ умрелия като даръ, както непосредствено, тъй и посредствено, съ изключение на случая, когато дарительтъ е направилъ друго по този предметъ разпореждане.
252. Въ случай, дори когато дарътъ е билъ направенъ съ освобождение отъ привнасяне, детето или низходящиятъ може да го задържи само до размера на разполагаемата часть; излишъкътъ се привнася.
253. Наследникъ, който се отрече отъ наследството, може да задържи дара или да иска направения нему заветъ, до размера на разполагаемата часть; но той няма право да задържи или получи нещо въ качество на законна часть отъ наследството (чл. 200).
254. Дарътъ, направенъ на низходящия роднина, на тогова, който има право да наследва въ времето на отварянето на наследството, се брои всякога, че е изправенъ съ освобождение отъ привнасяне; възходящиятъ, който наследва дарителя, не е длъженъ да го привнася.
255. Също така низходящиятъ, който по свое право наследва дарителя, не привнася дара, направенъ на неговия възходящи, дори когато би приелъ наследството на последния; но, ако наследва по право на представление, той е длъжен да привнесе всичко, което било дадено на възходящия му, дори въ случая, когато той би се отрекълъ отъ наговото наследство.
256. Дарътъ, направенъ на съпруга на низходящия, счита се направенъ съ освобождение отъ привнасяне.
Ако дарътъ е направенъ съвместно на двамата съпрузи, отъ които единиятъ е низходящъ на дарителя, то само частьта на последния се привнася въ масата.
257. Привнася се въ масата всичко, което умрелиятъ е изхарчилъ за чеизъ и което е далъ като зестра.
Привнася се тъй също всичко, което е изхарчено за настаняване на децата и за изплащане на техните дългове.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Въ селата наследниците отъ женски полъ не привнасятъ това, което са получили като чеизъ при оженването имъ.
258. Всичко, което е оставено по завещание, не се привнася, освенъ ако има противно за това разпореждане и освенъ случая по чл. 278 .
259. Разноските за прехраната, за поддържка, за образование, за изучаване занаятъ, за сватби и подаръци, споредъ обичая, не трябва да бъдатъ привнесени.
260. Тъй също не се привнасятъ и ползите, които наследникътъ е можалъ да извлече отъ договорите, направени съ умрелия, ако тия договори не са представлявали някоя косвена полза, когато съ били направени.
261. Също не се привнасятъ печалбите отъ дружество, съставено безъ измама между починалия и единъ отъ неговите наследници, ако условията на дружеството са били определени, чрезъ единъ засвидетелствуванъ отъ нотариуса актъ.
262. Недвижимиятъ имотъ, който е загиналъ случайно и безъ погрешка на надарения, не се привнася.
263. Плодовете на доходите отъ неща, които се привнасятъ, дължатъ се само отъ деня на отварянето на наследството.
264. Привнасянето се дължи само отъ низходящия сънаследникъ на неговия сънаследникъ, съгласно съ чл. 251 . То не се дължи на другите наследници, нито на заветниците, нито на заемодавците на наследството, освенъ, ако има противни за това разпореждания отъ дарителя или завещателя и освенъ установеното въ чл. 278.
Вследствие на това, надарениятъ или заветникътъ на разполагаемата часть, който въ същото време е и наследникъ съ право на законна часть, може да иска привнасянето въ такъвъ размеръ, какъвто е потребенъ за попълнение на неговата законна часть, но никога не и размерътъ за попълнение разполагаемата часть.
265. Привнасянето се прави по желание на привносителя, или въ натура или се прихваща цената на предмета върху дела му.
266. Привнасянето може да бъде искано въ натура, относително недвижимите имоти, всеки пъть, когато дарениятъ недвижимъ имотъ не е отчужденъ отъ надарения и когато няма въ наследството недвижими имоти отъ същото естество, стойность и качество, отъ които могатъ да се направятъ дяловете приблизително равни за другите сънаследници.
267. Привнасянето става чрезъ прихващане, когато надарения е отчуждилъ или ипотекиралъ недвижимия имотъ.
268. Привнасянето чрезъ прехващане на дяла става, като се има предъ видъ стойностьта на недвижимия имотъ въ времето на отварянето на наследството.
269. Въ всичките случаи, въ полза на надарения се прихващатъ разноските, направени за подобрението на имуществото, като се има предъ видъ това, съ което стойностьта му се е уголемила по времето на отварянето наследството.
270. Трябва също да се смята въ полза на надарения необходимите разноски, които е той направилъ за съхранението на нещото, ако и да не са го подобрили.
271. Надарениятъ отъ своя страна трябва да дава сметка за развалите и повредите, които са намалили стойностьта на недвижимия имотъ, по негова причина, или по негова грешка и немарливость.
272. Въ случай, когато недвижимиятъ имотъ е отчужденъ отъ надарения, подобренията или развалите, направени отъ преобретателя, трябва да се прихващатъ съобразно съ трите предидущи членове.
273. Когато привнасянето се прави въ натура, имотите се присъединяватъ къмъ масата на наследството свободни и очистени отъ всички тяжести, създадени отъ надарения.
274. Ако дарътъ, направенъ на единъ низходящъ наследникъ съ освобождение отъ привнасяне, е недвижимъ имотъ и превишава разполагаемата часть, то надарениятъ е длъженъ да привнесе имота въ натура или да го удържи цялъ, съгласно правилото, установено въ чл. 111 .
275. Сънаследникътъ, който прави привнасяне на недвижимъ имотъ въ натура, може да задържи владението му до действителното изплащане на сумите, които му се дължатъ за разноски или подобрение.
276. Привнасянето на движимъ имотъ се прави само съ прихващане. То се прави споредъ стойностьта на движимия имотъ въ времето на дарението и споредъ оценочния описъ - приложенъ при акта за дарението; а ако няма такъвъ описъ, споредъ оценение отъ вещи лица съ истинска цена.
277. Привнасянето на подарени пари се прави съ прихващане отъ парите, които се намиратъ въ наследството.
Въ случай, че не достигатъ, надарениятъ може вместо да привнесе пари, да изостави, въ размеръ на дължимото, отъ движимия имотъ; а ако няма движимъ имотъ, отъ недвижимите имоти на наследството.
278. Независимо отъ установените въ чл. чл. 258 и 264 правила, ако надарениятъ или заветникътъ, който има право на законна часть, иска намаляването на даренията, направени на единъ надаренъ, на единъ отъ неговите сънаследници, или на единъ заветникъ, макаръ и не роднина, като превишающи разполагаемата часть, той е длъженъ да прихване въ своята законна часть направените нему дарове и завети, ако само той не е билъ освободенъ изрично отъ привнасяне.
Обаче, това освобождение няма сила, ако има дарове по-рано направени.
Всяко друго дарение, което, споредъ гореизложените правила, се освобождава отъ привнасяне, освобождава се тъй също и отъ прихващане.
Отделъ V.
За плащането на дълговете.
279. Сънаследниците участуватъ въ изплащането на наследствените дългове и тяжести съразмерно съ дяловете си, които получаватъ въ качеството си на наследници, освенъ ако има завещание, което да предвижда това изплащане другояче.
280. Наследниците са длъжни да плащатъ наследствените дългове и други лични повинности съразмерно съ своите дялове, а ипотечните дългове, за цялото имущество, съ запазване правото за обратно искане, ако стане за него нужда, противъ наследниците, съразмерно съ частьта, за която трябва да плащатъ.
281. Сънаследникътъ, който въ силата на ипотеката е заплатилъ единъ общъ дългъ повече отъ това, което му се пада да заплати, има право за обратно искане срещу другите сънаследници само за частьта, за която всеки отъ тяхъ е длъженъ да отговаря лично, макаръ сънаследника, който е заплатилъ дълга, и да е застъпилъ правата на кредиторите. Освенъ това, сънаследникътъ си запазва правото да иска изплащането на своята лична претенция, както всеки други кредиторъ, следъ като спадне частьта, за която той отговаря, като сънаследникъ.
282. Въ случай на несъстоятелность на едного отъ сънаследниците, неговата часть отъ ипотечния дългъ се разхвърля върху всичките други съразмерно.
283. Изпълнителните листове противъ починалия са също изпълнителни и противъ наследника лично; обаче заемодавците не могатъ да искатъ изпълнението имъ, освенъ осемь дни следъ предявяването на тия лично или въ местожителството на наследника.
284. Заемодавците на наследственото имущество и заветниците могатъ да искатъ въ всеки случай отделяването на имота на починалия отъ имота на наследника.
285. Цельта на отделяването е да се удовлетворятъ отъ имуществата на умрелия неговите кредитори и заветници, които са го искали, предпочтително предъ кредиторите на наследника.
286. Правото, предвидено въ чл. 284, не може да се упражни, когато има подновяване въ вземането противъ починалия, чрезъ приемането наследника за длъжникъ.
287. Правото, предвидено въ чл. 284 , се просрочва въ течение на три месеца отъ деня на отваряне наследството.
288. Макаръ наследството да е прието по описъ, заемодавците на умрелия и заветниците, които искатъ да се възползуватъ отъ правото на отделяне, длъжни са да се съобразяватъ съ установените за него формалности.
289. Искането за отделянето се предявява въ съда.
290. Отъ отделянето се ползуватъ само тези заемодавци, които са го искали.
291. Заемодавците на единъ съделитель, за да не би делбата да бъде направена съ ущърбъ за техните права, могатъ да заявятъ предъ съда, щото да се не пристъпи къмъ нея безъ тяхно присътствие; те иматъ право да се наместятъ въ нея на свои разноски, но те не могатъ да възразятъ предъ съда противъ една свършена делба, освенъ ако е било пристъпено къмъ нея безъ тяхъ, въпреки съпротивлението, което те са направили.
Отделъ VI.
За последствията на делбата и за обезпечението на дяловете.
292. Всеки сънаследникъ се брои, като да е наследилъ самичъкъ и непосредствено всичките имоти, които съставятъ неговия дялъ или му са се паднали, чрезъ разпродажбата, и като да не е ималъ никога правото на собственость върху другите имоти на наследството.
293. Сънаследниците оставатъ взаимнопоръчители едни спрямо други за нарушенията и отнемане по съдъ имуществата по причина, предшествующа делбата.
Поръчителството не се дължи, ако станалото отнемане на имуществата е било изключено съ някое особено и изрично условие въ акта на делбата.
Поръчителството престава, когато сънаследникътъ по своя грешка претърпи отнемането на някое имущество.
294. Всякой отъ сънаследниците лично е задълженъ съразмерно съ неговата наследствена часть, да възнагради своя сънаследникъ за загубата, която му е причинило отнемането на някое имущество. Ако единъ отъ сънаследниците е несъстоятеленъ, частьта, за която е той задълженъ, трябва да бъде също разхвърлена между поръчителствувания и всички състоятелни сънаследници.
Отделъ VII.
За унищожението на делбата.
295. Делбите могатъ да бъдатъ унищожени по причина на насилие или измама. Може да стане също унищожение, когато единъ отъ сънаследниците докаже, че при делбата е била направена невярна сметка, която му е нанесла повреда повече отъ четвъртината. Простото изпущане на единъ предметъ отъ наследството не дава право на искъ за унищожение, но само за допълнението му.
296. Когато единъ или няколко отъ сънаследниците продадатъ, безъ измама, своите наследствени права на едного отъ сънаследниците на неговъ страхъ и рискъ, то не се допуща искъ за унищожение на тая продажба.
297. За да се определи, има ли повреда, предметите се оценяватъ споредъ тяхното състояние и стойность, въ времето на делбата.
298. Ответникътъ по иска за унищожение може да го прекрати и да въспре една нова делба, като предложи и достави на ищеца допълнението на неговата наследствена часть, било въ пари, било въ натура.
299. Сънаследникъ, който е отчуждилъ своя дялъ въ цялость или една часть, не може вече да предявява искъ за унищожение по причина на измама или насилие, ако отчуждението, което е направилъ, е станало следъ като измамата му е станала известна, или следъ преставането на насилието.
Отделъ VIII.
За делбата, направена отъ родители или други възходящи между техните низходящи.
300. Родителите и другите възходящи могатъ да разделятъ имотите си помежду своите чада и низходящи, като влиза въ тая делба неразполагаемата часть.
301. Тия делби могатъ да бъдатъ направени чрезъ актове (при-живе или чрезъ завещания, като се съблюдаватъ формалностите, условията и правилата, предписани за даренията и за завещанията.
Делбата, направена чрезъ при-живенъ актъ, може да става само за имоти, които дарительтъ притежава.
302. Ако всичките имоти, които възходящиятъ оставя въ деня на своята смърть, не са били поделени, ония отъ тия имоти, които не са били поделени, се делятъ съгласно съ закона.
303. Ако делбата не е направена между всичките чада, които съществуватъ въ време на смъртьта, и низходящите на ония, които са починали по-напредъ, делбата е недействителна въ цялость за всички. Може да се предизвика нова делба въ законна форма, било отъ чадата или низходящите, които не са взели никакъвъ дялъ, било дори отъ ония между които делбата е била направена.
304. Делбата, направена отъ възходящия, може да бъде оспорявана, ако отъ делбата или отъ други, направени отъ възходящия разпореждания, излезе, че някой, между които е разделенъ имота, е утвърденъ въ законната си часть. Ако делбата е направена съ при-живенъ актъ, то тя може тъй също да се оспорява, ако някой е увреденъ съ повече отъ една четвъртъ, съгласно съ правилото въ чл. 295.
305. Чадото, което по една отъ причините, изказани въ предидущия членъ, оспорява делбата, направена отъ възходящия, трябва да внесе предварително една сума срещу разноските за оценението, което има да стане, и ако искатъ се отхвърли съ окончателно съдебно решение, разноските оставатъ на негова сметка, а тъй също в разноските по производството на делото.
Книга II.
За даренията.
306. Дарението е договоръ, чрезъ който дарительтъ отстъпва веднага и безвъзвратно даденото нещо за въ полза на надарения, който го приема.
307. Счита се за дарение тъй също и дарътъ, направенъ въ полза на друго лице отъ признателность, отъ уважение заслугите на надареното лице, или като едно определено възнаграждение или като едно отстъпване, което налага на надарения някои длъжности.
ГЛАВА I.
За лицата, които могатъ да дарятъ и приематъ даръ.
308. Не могатъ да дарятъ: 1) този, който няма право да прави завещание (чл. 48); 2) тези, които са подъ попечителство, отъ деня, когато е поискано попечителството и непълнолетните отъ осемнадесеть години нагоре, макаръ и да са освободени отъ настойничество.
309. Не могатъ да получаватъ даръ, даже чрезъ подставено лице, неспособните да получаватъ по завещание въ случаите и реда, определени въ главата за наследството по завещание (чл. 49 ).
310. Всяко дарение, направено въ полза на неспособно да получава лице, е недействително, макаръ то да е направено подъ видъ на възмезденъ договоръ.
ГЛАВА II.
За формата и действието на дарението.
311. Всеки актъ за дарение на недвижими имоти, трябва да се извършва отъ нотариуса по установения редъ за извършване крепостните актове, подъ страхъ на недействителность.
Всеки актъ за дарение движими имоти може да стане предъ нотариуса по установените форми или чрезъ непосредствено предаване на вещите.
312. Дарението става задължително за дарителя и произвежда своето действие само отъ деня, въ който то е било прието изрично.
313. Ако надарениятъ е пълнолетенъ, приемането трябва да стане отъ него, или въ негово име отъ лицето, което е упълномощено отъ него да приеме направеното дарение, или упълномощено да приеме въобще даренията, които би му се направили.
314. Дарътъ, направенъ на единъ непълнолетенъ, или на единъ пълнолетенъ, който се намира подъ настойничество, се приема отъ преживелия родитель или отъ настойника.
Дарението, направено на бъдащи деца на едно определено лице, може да се приеме отъ родителите.
Непълнолетниятъ, който е освободенъ отъ настойничество, и пълнолетниятъ, който е подъ попечителство, приематъ даровете, съ съгласието на попечителя.
315. Даренията, направени за въ полза на юридически лица, приематъ се отъ управителите на тия лица, съгласно съ чл. 190 .
316. Ако приемането на дара не е станало по установените въ горните членове правила, то недействителностьта на дарението може да се заяви даже отъ самия даритель, отъ неговите наследници, и отъ лица, които са застъпили техните права.
317. Правилно приетиятъ даръ е задължителенъ за двете страни и правото на собственостьта на подарения предметъ преминава върху надарения, безъ да има нужда отъ друго предаване.
Даренията, направени предъ видъ на определеното бъдаще съпружество, било отъ съпрузите въ взаимна полза, било отъ други лица въ полза на съпрузите или на техните бъдащи деца, не могатъ да се оспоряватъ по причина, че не са приети.
Но дарението е недействително, ако не е станалъ бракътъ.
318. Непълнолетните и запретените не могатъ да се възстановяватъ въ правото си за приемане по причина, че последното не било направено отъ бившите имъ настойници, но те могатъ да се тъжатъ противъ тия си настойници, ако такъвъ искъ би си ималъ мястото.
Възстановлението не става дори въ случая, когато речените настойници биха се указали несъстоятелни.
319. Дарението може да обема въ себе си само предметите, които дарительтъ притежава въ време на дарението; ако то заключава бъдащи имоти, ще се счита недействително по отношение къмъ тяхъ.
320. Всяко дарение, направено подъ условия невъзможни, противозаконни или противонравствени, е недействително.
321. Всяко дарение, направено подъ условия, на които изпълнението зависи изключително отъ волята на дарителя, е недействително.
322. Дарението е тъй също недействително, ако е направено подъ условие да се изплатятъ други дългове или тяжести, освенъ ония, които са съществували въ време на дарението, или които са определени, било въ акта на дарението, било въ описа, който би трябвало да се приложи къмъ него.
323. Всяко дарение на движими имоти, извършено чрезъ писменъ актъ, трябва да съдържа и единъ оценителенъ описъ, подписанъ отъ дарителя и надарения, или отъ ония, които приематъ дарението вместо него.
324. Дарительтъ може да си запази правото да вземе назадъ дарените предмети, било въ случай, че само надарениятъ умре преди него, било въ случай, че както надарениятъ, тъй и низходящите му умратъ преди него.
Това право може да се запази само за въ полза на дарителя.
325. Следствието на правото за вземане назадъ дарените предмети е, че то унищожава всичките отчуждения на тия предмети и ги възвръща на дарителя свободни отъ всички тяжести и ипотеки.
ГЛАВА III.
За отменението на даренията.
326. Дарението може да се отмени само по причина на неизпълнение на условията, подъ които то е било направено, или по причина на непризнателность, или най-после по причина на добиване чада.
327. Въ случай на отменение, по причина на неизпълнение условия, имотите се повръщатъ на дарителя свободни отъ всяка тяжесть и ипотека, произходящи отъ надарения, и дарительтъ ще има противъ третите лица, владеющи дарените недвижими имоти, всичките права, които би ималъ и срещу надарения.
328. Дарението може да се отмени за непризнателность само въ следюйщите случаи:
1) ако надарениятъ е посегналъ на живота на дарителя;
2) ако надарениятъ е осъденъ за други престъпления и за важни оскърбления противъ него, и
3) ако му отказва прехрана.
329. Отменението за неизпълнение условия или за непризнателность става всякога чрезъ съда.
330. Просбата за отменение дарението, по причина на непризнателность, трябва да се подаде въ течението на една година, като се брои отъ деня на престъплението, приписването отъ дарителя на надарения, или отъ деня, въ който престъплението е могло да стане известно на дарителя.
Това отменение не може да се иска отъ дарителя противъ наследниците на надарения, нито отъ наследниците на дарителя противъ надарения, освенъ ако въ последния случай искътъ е билъ предявенъ отъ дарителя, или той е умрялъ въ продължение на годината следъ престъплението.
331. Отменението на дарението, по причина на непризнателность или по причина че са се родили деца, не може да бъде въ ущърбъ нито на отчужденията, направени отъ надарения, нито на ипотеките и другите тяжести, съ които той е обложилъ дарения имотъ, ако те са станали преди завеждането искъ за отменение.
332. Въ случай на отменение, надарениятъ се осъжда да върне стойностьта на отчуждените предмети, която са имали по времето на искането, и плодовете, като се смята отъ деня на това искане.
333. Дарението, направено отъ лице, което въ време на дарението не е имало деца или законни низходящи, може да се отмени, по причина че на дарителя се роди, даже подиръ смъртьта му, законенъ потомъкъ, ако последниятъ е роденъ живъ или способенъ да живее, или по причина че дарительтъ е узаконилъ едно свое незаконнородено дете, чрезъ последующъ бракъ, ако това дете е родено подиръ дарението.
334. Отменението на дарението става, дори и когато детето на дарителя или дарителката е било заченато въ време на дарението.
335. Дарението може да се отмени дори и тогазъ, когато надарениятъ е влязълъ въ владение на дарените имоти и е билъ оставенъ отъ дарителя да продължава да ги владее и следъ раждането на детето, безъ обаче да бъде надарениятъ длъженъ да върне плодовете, които е събралъ, отъ каквото естество и да са те, съ изключение на случая, когато раждането на детето или неговото узаконение чрезъ последующъ бракъ му е било предявено съ формаленъ актъ; тогава той ги плаща отъ деня на предявяването иска и то безъ да се гледа, че искането за влизане въ владение на дарените имоти е било направено следъ това предявяване.
336. Всяко условие или договоръ, чрезъ което дарительтъ се е отказалъ отъ правото за отменение на дарението, по причина на раждане чадо, брои се като недействително.
337. Искътъ за отменение на дарението, по причина че се е родило чадо на дарителя, може да бъде предявенъ само въ продължение на петьтехъ години, които следвать подиръ деня на раждането на най-подирното чадо на дарителя. При това, дарительтъ не може де предяви речения искъ после смъртьта на чадата си или на техните низходящи.
ГЛАВА IV.
За намалението на даренията.
338. Всякакъвъ родъ дарение, направено по каквато и да е причина и въ полза на каквото и да е лице, се намалява, ако, като умре дарительтъ, излезе, че дарението надминава разполагаемата часть.
Установените въ чл. чл. 95 и 106 и други последующи за намаляването завещателните разпореждания се прилагатъ и за намалението на даренията.
339. Само наследниците, които иматъ право на законна часть, техните наследници или встъпивщите въ техните права, иматъ право да искатъ намаление на дарението.
Те не могатъ да се отрекатъ отъ това право, презъ живота на дарителя, ни съ изрично за това обявление, нито пъкъ да изявятъ съгласие за дарение.
Дароприемателите, заветниците и кредиторите на умрелия не могатъ да искатъ намалението на дарението.
340. Намалението става само следъ като се разподелятъ всичките имущества по завещание.
Ако това намаление се допуща, то се захваща отъ последното дарение и се възлиза последователно къмъ предидущите по старшинство.
341. Надарениятъ е длъженъ да върне доходите отъ тази часть, която надминава разполагаемата часть, отъ деня на смъртьта на дарителя, ако искането е заявено въ течение на една година, а въ противенъ случай, отъ деня, когато е заявено това искане.
342. Недвижимите имоти, които се връщатъ по причина на намаление дарението, трябва да са свободни отъ всякакви задължения и ипотеки, направени отъ надарения.
343. Искътъ за намаляване дарението или за повръщане подареното имущество може да се предяви отъ наследниците противъ трети лица, държатели на недвижимия имотъ, който е часть отъ дарението и отчужденъ отъ надарения. Той се предявява по същия начинъ и по същия редъ, по който искътъ би се предявилъ противъ самите надарени, и следъ като се узнае имуществото имъ. Този искъ трябва да се предяви по реда на отчужденията, като се почне отъ най-последното отчуждение.
ОСОБЕНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ.
344. Лицата отъ мюсюлманското вероизповедание наследяватъ по предписанията на свещения имъ законъ (шерията) и по действующите до сега законоположения за наследството, ако те се съдятъ за наследството предъ кадийските съдилища.
345. Настоящиятъ законъ отменява всичките до сега съществующи закони и наредби по наследството.
222. Законните изгоди отъ приемане наследството по описъ са следующите:
1) наследникътъ не е длъженъ да плаща дълговете и заветите на наследството, освенъ до размеръ на стойностьта на имотите, които е получилъ; даже може да снеме отъ себе си тяжестьта за плащането на дълговете, като изостави имотите на наследството върху заемодавците и върху заветниците;
2) наследникътъ не е длъженъ да смесва своите лични имоти съ имотите на наследството и си спазва противъ последното правото да иска плащането на своите вземания.
223. Наследникътъ по описъ е натоваренъ да управлява имотите на наследството и е длъженъ да даде сметка за своето управление на заемодавците и заветниците.
Отъ личните му имоти не може да се взисква, освенъ следъ като е билъ накаранъ да представи своята сметка и следъ като не е изпълнилъ това си задължение. Следъ очистването на сметката, не може да се взисква отъ личните му имоти, освенъ само до размера на сумите, които той дължи.
224. Наследникътъ по описъ не е отговоренъ, освенъ за важните погрешки въ управлението, съ което е натоваренъ.
225. Кредиторите и заветниците могатъ да назначатъ на наследника срокъ да даде сметка.
226. Наследникътъ, на когото се пада законна часть, макаръ и да не е приелъ наследството по описъ, може да иска намаление на даренията и заветите, които са направени на неговите сънаследници.
227. Наследникътъ губи изгодите отъ приемането по описъ, ако продаде недвижимото наследствено имущество безъ разрешението на съдебната власть или не по установените въ гражданското съдопроизводство правила, по-рано отъ 5 години, отъ когато направи заявление за приемане наследството по описъ. Следъ изтичането на този срокъ, той може да продава недвижимите имущества и безъ формалности.
228. Наследникътъ губи тъй също изгодите отъ приемането по описъ, ако продаде наследствените движими имущества безъ разрешение на съдебната власть и безъ спазването на установените въ гражданското съдопроизводство правила, по-рано отъ три години, отъ когато направи заявление за приемане наследството по описъ. Следъ изтичането на този срокъ, той може да продава движимите имущества и безъ формалности.
229. Наследникътъ по описъ е задълженъ, ако заемодавците или други заинтересовани лица изискватъ това, да даде потребното поръчителство за стойностьта на движимия имотъ, който е внесенъ въ описа, за доходите на недвижимите имоти и за цената на частьта отъ ипотекираните недвижими имоти, която би останала следъ удоволетворението по ипотекираните заемодавци.
Ако не даде той това поръчителство, съдътъ взема потребните мерки за обезпечение на заинтересованите лица.
230. Ако срещу наследника по описъ са предявени искания отъ страна на кредиторите или други заинтересовани лица, то той не може да плаща освенъ по реда и начина, нареденъ отъ съда.
Ако такива искания не са заявени, той плаща на заемодавците и на заветниците постепенно, споредъ реда на явяването имъ.
231. Заемодавците, които не са заявили своевременно своите искания и са се явили следъ очистването на всичките наследствени сметки и следъ плащането на всичките други кредитори или заветници, могатъ да предявяватъ обратно искане противъ заветниците.
Този искъ се просрочва до три години, като се брои отъ деня на последното изплащане.
232. Разноските за запечатване, за съставяне описъ и сметка са въ тяжесть на наследството.
§ 4. За незаетото (вакантно) наследство.
233. Когато наследниците на едно наследство не са известни или наследниците по завещание и по закона са се отрекли отъ него, то наследството се счита незаето и се назначава попечитель, за да пази и управлява наследственото имущество.
234. Мировиятъ съдия, въ околията на когото наследството се е отворило, назначава попечитель по искане на заинтересованите лица, по служебенъ дългъ или по предложение на прокурора.
Назначението на попечитель се обнародва въ "Държавенъ Вестникъ".
235. Попечительтъ по едно незаето наследство е длъженъ преди всичко да му направи подробенъ описъ; той защищава правата му, предявява исковете му; отговаря на предявените противъ него искания; той го управлява подъ задължение да внася парите, които се нахождатъ въ него, както и парите, които произхождатъ отъ цената на продадените движими и недвижими имоти въ българската народна банка; той е задълженъ да даде сметка, комуто трябва.
Попечителю се дава възнаграждение по определение на мировия съдия.
236. Разпорежданията на § III -и отъ настоящия отделъ за правилата на описа, за начина на управлението и за сметките, които дава на наследника по описъ, са еднакво задължителни за попечителите на незаетото наследство.
Отделъ III.
За делбата.
237. Никой не може да се принуждава да стои неделенъ; делбата може всякога да се поиска, макаръ и да има противни запрещения и условия отъ завещателя.
238. Делбата може да се поиска, дори когато единъ отъ сънаследниците би се ползувалъ отделно съ часть отъ имотите на наследството, ако само не е доказано, че делбата е станала, или че владението е покрито съ давность.
239. Ако сънаследниците не се разделятъ доброволно, то се пазятъ долните правила.
240. Всякой отъ сънаследниците може да иска своя дялъ въ натура отъ движимите и недвижимите имоти на наследството; но ако има заемодавци, които са наложили запоръ върху движимото имущество или заявили искане върху него, или ако повечето отъ сънаследниците нахождатъ продажбата необходима за изравнение на дълговете и тяжестите на наследството, движимите имоти се продаватъ на публиченъ търгъ.
(Измененъ: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Низходящите отъ мъжки полъ, всички или някои отъ тяхъ, могатъ да задържатъ за себе си дяловете на своите сънаследници отъ женски полъ, които вече са омъжени, върху непокритите имоти като заплатятъ стойностьта на тия дялове по оценение.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1896 год.) Оценението се прави или по доброволно съгласие или отъ едно вещо лице, избрано отъ интересующите се наследници, а въ случай на несъгласие върху избора, вещото лице, по молба на някого отъ интересующите се, се назначава отъ надлежното съдилище.
241. Ако недвижимите имоти не могатъ да се делятъ удобно, трябва да се продадатъ на публиченъ търгъ.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1886 год.) Всякой отъ наследниците може да вземе участие въ търга като наддавачъ.
242. Следъ оценението и продажбата, ако такава станала, на движимите и недвижими имот, съдътъ пристъпва къмъ сметките, които съделителите могатъ да си дължатъ, къмъ образуването на обща маса, къмъ съставянето на дяловете, къмъ определението що и какво ще са длъжни да си повърнатъ между си съделителите.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Пълнолетните низходящи, които, при живота на наследодателя, са спомогнали за увеличение на стопанството, което са повикани да наследятъ, съ свои средства или съ своя трудъ, като са работили задружно съ наследодателя, могатъ, ако не са били възнаграждени отъ последния по другъ начинъ при делбата, да искатъ да се пресметне това увеличение въ тяхна полза, стига само да не са се отказали писмено отъ това си право.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Това право може да се упражнява само срещу пълнолетните сънаследници, които, при живота на наследодателя, са се отделни отъ домакинството.
243. Всякой сънаследникъ привнася въ масата, споредъ правилата, които по-долу са определени, даровете, които му са били дадени и сумите, които той дължи.
244. Ако привнасянето не е направено въ натура, сънаследниците, които иматъ върху него право, взематъ равна часть отъ масата на наследството.
Тия вземания ставатъ, колкото е възможно, въ предмети отъ същото естество и качество, каквито са предметите непривнесени въ натура.
245. Следъ тия вземания, пристъпва се къмъ съставянето, отъ това що остава въ масата, толкова равни дялове, колкото има наследници-съделители, или колена-съделители.
246. Въ съставянето на наследствените дялове трябва да се избягва, колкото се може, дробенето на целите участъци земи въ ущърбъ на работенето имъ, и да се гледа да се тури въ всякой дялъ, ако се може, същото количество движими и недвижими имоти, давания или вземания отъ еднакво естество и стойность.
(Нова ал.: З. отъ 6 февруарий 1896 год.) При съставянето на дяловете не се допуща да се делятъ нивите на части по-малки отъ три декара, - ливадите на части по-малки от два декара, а гюловете и лозята на части по-малки отъ единъ декаръ.
247. Неравенството на дяловете въ натура се възмездява съ пари.
248. Дяловете се правятъ отъ едного отъ сънаследниците, ако те могатъ да се съгласятъ върху избора му, и ако този, когото избератъ, приема поръчката; въ противенъ случай дяловете се правятъ отъ едно вещо лице, което се назначава отъ съда; за дяловете после се хвърля жребие.
Но, ако на наследниците се падатъ неравни части, то съдътъ решава, трябва ли за дяловете да се хвърля жребие или да се разпределятъ дяловете по цяло или по часть.
249. Преди да се пристъпи къмъ, хвърлянето жребие върху дяловете, всякой съделитель има право да прави заявления противъ тяхното съставяне.
250. Правилата, определени за делението на масата, за разделяне, се съблюдаватъ еднакво въ подразделението, което има да се прави между колената-съделители.
Отделъ IV.
За привнасянията и за прихващанията.
251. Децата или низходящите, които получаватъ наследство, макаръ по описъ, заедно съ своите братя, сестри или техните низходящи, длъжни са да привнесатъ (възвърнатъ) на своите сънаследници всичко, което съ получили отъ умрелия като даръ, както непосредствено, тъй и посредствено, съ изключение на случая, когато дарительтъ е направилъ друго по този предметъ разпореждане.
252. Въ случай, дори когато дарътъ е билъ направенъ съ освобождение отъ привнасяне, детето или низходящиятъ може да го задържи само до размера на разполагаемата часть; излишъкътъ се привнася.
253. Наследникъ, който се отрече отъ наследството, може да задържи дара или да иска направения нему заветъ, до размера на разполагаемата часть; но той няма право да задържи или получи нещо въ качество на законна часть отъ наследството (чл. 200).
254. Дарътъ, направенъ на низходящия роднина, на тогова, който има право да наследва въ времето на отварянето на наследството, се брои всякога, че е изправенъ съ освобождение отъ привнасяне; възходящиятъ, който наследва дарителя, не е длъженъ да го привнася.
255. Също така низходящиятъ, който по свое право наследва дарителя, не привнася дара, направенъ на неговия възходящи, дори когато би приелъ наследството на последния; но, ако наследва по право на представление, той е длъжен да привнесе всичко, което било дадено на възходящия му, дори въ случая, когато той би се отрекълъ отъ наговото наследство.
256. Дарътъ, направенъ на съпруга на низходящия, счита се направенъ съ освобождение отъ привнасяне.
Ако дарътъ е направенъ съвместно на двамата съпрузи, отъ които единиятъ е низходящъ на дарителя, то само частьта на последния се привнася въ масата.
257. Привнася се въ масата всичко, което умрелиятъ е изхарчилъ за чеизъ и което е далъ като зестра.
Привнася се тъй също всичко, което е изхарчено за настаняване на децата и за изплащане на техните дългове.
(Нова ал.: З. отъ 7 февруарий 1906 год.) Въ селата наследниците отъ женски полъ не привнасятъ това, което са получили като чеизъ при оженването имъ.
258. Всичко, което е оставено по завещание, не се привнася, освенъ ако има противно за това разпореждане и освенъ случая по чл. 278 .
259. Разноските за прехраната, за поддържка, за образование, за изучаване занаятъ, за сватби и подаръци, споредъ обичая, не трябва да бъдатъ привнесени.
260. Тъй също не се привнасятъ и ползите, които наследникътъ е можалъ да извлече отъ договорите, направени съ умрелия, ако тия договори не са представлявали някоя косвена полза, когато съ били направени.
261. Също не се привнасятъ печалбите отъ дружество, съставено безъ измама между починалия и единъ отъ неговите наследници, ако условията на дружеството са били определени, чрезъ единъ засвидетелствуванъ отъ нотариуса актъ.
262. Недвижимиятъ имотъ, който е загиналъ случайно и безъ погрешка на надарения, не се привнася.
263. Плодовете на доходите отъ неща, които се привнасятъ, дължатъ се само отъ деня на отварянето на наследството.
264. Привнасянето се дължи само отъ низходящия сънаследникъ на неговия сънаследникъ, съгласно съ чл. 251 . То не се дължи на другите наследници, нито на заветниците, нито на заемодавците на наследството, освенъ, ако има противни за това разпореждания отъ дарителя или завещателя и освенъ установеното въ чл. 278.
Вследствие на това, надарениятъ или заветникътъ на разполагаемата часть, който въ същото време е и наследникъ съ право на законна часть, може да иска привнасянето въ такъвъ размеръ, какъвто е потребенъ за попълнение на неговата законна часть, но никога не и размерътъ за попълнение разполагаемата часть.
265. Привнасянето се прави по желание на привносителя, или въ натура или се прихваща цената на предмета върху дела му.
266. Привнасянето може да бъде искано въ натура, относително недвижимите имоти, всеки пъть, когато дарениятъ недвижимъ имотъ не е отчужденъ отъ надарения и когато няма въ наследството недвижими имоти отъ същото естество, стойность и качество, отъ които могатъ да се направятъ дяловете приблизително равни за другите сънаследници.
267. Привнасянето става чрезъ прихващане, когато надарения е отчуждилъ или ипотекиралъ недвижимия имотъ.
268. Привнасянето чрезъ прехващане на дяла става, като се има предъ видъ стойностьта на недвижимия имотъ въ времето на отварянето на наследството.
269. Въ всичките случаи, въ полза на надарения се прихващатъ разноските, направени за подобрението на имуществото, като се има предъ видъ това, съ което стойностьта му се е уголемила по времето на отварянето наследството.
270. Трябва също да се смята въ полза на надарения необходимите разноски, които е той направилъ за съхранението на нещото, ако и да не са го подобрили.
271. Надарениятъ отъ своя страна трябва да дава сметка за развалите и повредите, които са намалили стойностьта на недвижимия имотъ, по негова причина, или по негова грешка и немарливость.
272. Въ случай, когато недвижимиятъ имотъ е отчужденъ отъ надарения, подобренията или развалите, направени отъ преобретателя, трябва да се прихващатъ съобразно съ трите предидущи членове.
273. Когато привнасянето се прави въ натура, имотите се присъединяватъ къмъ масата на наследството свободни и очистени отъ всички тяжести, създадени отъ надарения.
274. Ако дарътъ, направенъ на единъ низходящъ наследникъ съ освобождение отъ привнасяне, е недвижимъ имотъ и превишава разполагаемата часть, то надарениятъ е длъженъ да привнесе имота въ натура или да го удържи цялъ, съгласно правилото, установено въ чл. 111 .
275. Сънаследникътъ, който прави привнасяне на недвижимъ имотъ въ натура, може да задържи владението му до действителното изплащане на сумите, които му се дължатъ за разноски или подобрение.
276. Привнасянето на движимъ имотъ се прави само съ прихващане. То се прави споредъ стойностьта на движимия имотъ въ времето на дарението и споредъ оценочния описъ - приложенъ при акта за дарението; а ако няма такъвъ описъ, споредъ оценение отъ вещи лица съ истинска цена.
277. Привнасянето на подарени пари се прави съ прихващане отъ парите, които се намиратъ въ наследството.
Въ случай, че не достигатъ, надарениятъ може вместо да привнесе пари, да изостави, въ размеръ на дължимото, отъ движимия имотъ; а ако няма движимъ имотъ, отъ недвижимите имоти на наследството.
278. Независимо отъ установените въ чл. чл. 258 и 264 правила, ако надарениятъ или заветникътъ, който има право на законна часть, иска намаляването на даренията, направени на единъ надаренъ, на единъ отъ неговите сънаследници, или на единъ заветникъ, макаръ и не роднина, като превишающи разполагаемата часть, той е длъженъ да прихване въ своята законна часть направените нему дарове и завети, ако само той не е билъ освободенъ изрично отъ привнасяне.
Обаче, това освобождение няма сила, ако има дарове по-рано направени.
Всяко друго дарение, което, споредъ гореизложените правила, се освобождава отъ привнасяне, освобождава се тъй също и отъ прихващане.
Отделъ V.
За плащането на дълговете.
279. Сънаследниците участуватъ въ изплащането на наследствените дългове и тяжести съразмерно съ дяловете си, които получаватъ въ качеството си на наследници, освенъ ако има завещание, което да предвижда това изплащане другояче.
280. Наследниците са длъжни да плащатъ наследствените дългове и други лични повинности съразмерно съ своите дялове, а ипотечните дългове, за цялото имущество, съ запазване правото за обратно искане, ако стане за него нужда, противъ наследниците, съразмерно съ частьта, за която трябва да плащатъ.
281. Сънаследникътъ, който въ силата на ипотеката е заплатилъ единъ общъ дългъ повече отъ това, което му се пада да заплати, има право за обратно искане срещу другите сънаследници само за частьта, за която всеки отъ тяхъ е длъженъ да отговаря лично, макаръ сънаследника, който е заплатилъ дълга, и да е застъпилъ правата на кредиторите. Освенъ това, сънаследникътъ си запазва правото да иска изплащането на своята лична претенция, както всеки други кредиторъ, следъ като спадне частьта, за която той отговаря, като сънаследникъ.
282. Въ случай на несъстоятелность на едного отъ сънаследниците, неговата часть отъ ипотечния дългъ се разхвърля върху всичките други съразмерно.
283. Изпълнителните листове противъ починалия са също изпълнителни и противъ наследника лично; обаче заемодавците не могатъ да искатъ изпълнението имъ, освенъ осемь дни следъ предявяването на тия лично или въ местожителството на наследника.
284. Заемодавците на наследственото имущество и заветниците могатъ да искатъ въ всеки случай отделяването на имота на починалия отъ имота на наследника.
285. Цельта на отделяването е да се удовлетворятъ отъ имуществата на умрелия неговите кредитори и заветници, които са го искали, предпочтително предъ кредиторите на наследника.
286. Правото, предвидено въ чл. 284, не може да се упражни, когато има подновяване въ вземането противъ починалия, чрезъ приемането наследника за длъжникъ.
287. Правото, предвидено въ чл. 284 , се просрочва въ течение на три месеца отъ деня на отваряне наследството.
288. Макаръ наследството да е прието по описъ, заемодавците на умрелия и заветниците, които искатъ да се възползуватъ отъ правото на отделяне, длъжни са да се съобразяватъ съ установените за него формалности.
289. Искането за отделянето се предявява въ съда.
290. Отъ отделянето се ползуватъ само тези заемодавци, които са го искали.
291. Заемодавците на единъ съделитель, за да не би делбата да бъде направена съ ущърбъ за техните права, могатъ да заявятъ предъ съда, щото да се не пристъпи къмъ нея безъ тяхно присътствие; те иматъ право да се наместятъ въ нея на свои разноски, но те не могатъ да възразятъ предъ съда противъ една свършена делба, освенъ ако е било пристъпено къмъ нея безъ тяхъ, въпреки съпротивлението, което те са направили.
Отделъ VI.
За последствията на делбата и за обезпечението на дяловете.
292. Всеки сънаследникъ се брои, като да е наследилъ самичъкъ и непосредствено всичките имоти, които съставятъ неговия дялъ или му са се паднали, чрезъ разпродажбата, и като да не е ималъ никога правото на собственость върху другите имоти на наследството.
293. Сънаследниците оставатъ взаимнопоръчители едни спрямо други за нарушенията и отнемане по съдъ имуществата по причина, предшествующа делбата.
Поръчителството не се дължи, ако станалото отнемане на имуществата е било изключено съ някое особено и изрично условие въ акта на делбата.
Поръчителството престава, когато сънаследникътъ по своя грешка претърпи отнемането на някое имущество.
294. Всякой отъ сънаследниците лично е задълженъ съразмерно съ неговата наследствена часть, да възнагради своя сънаследникъ за загубата, която му е причинило отнемането на някое имущество. Ако единъ отъ сънаследниците е несъстоятеленъ, частьта, за която е той задълженъ, трябва да бъде също разхвърлена между поръчителствувания и всички състоятелни сънаследници.
Отделъ VII.
За унищожението на делбата.
295. Делбите могатъ да бъдатъ унищожени по причина на насилие или измама. Може да стане също унищожение, когато единъ отъ сънаследниците докаже, че при делбата е била направена невярна сметка, която му е нанесла повреда повече отъ четвъртината. Простото изпущане на единъ предметъ отъ наследството не дава право на искъ за унищожение, но само за допълнението му.
296. Когато единъ или няколко отъ сънаследниците продадатъ, безъ измама, своите наследствени права на едного отъ сънаследниците на неговъ страхъ и рискъ, то не се допуща искъ за унищожение на тая продажба.
297. За да се определи, има ли повреда, предметите се оценяватъ споредъ тяхното състояние и стойность, въ времето на делбата.
298. Ответникътъ по иска за унищожение може да го прекрати и да въспре една нова делба, като предложи и достави на ищеца допълнението на неговата наследствена часть, било въ пари, било въ натура.
299. Сънаследникъ, който е отчуждилъ своя дялъ въ цялость или една часть, не може вече да предявява искъ за унищожение по причина на измама или насилие, ако отчуждението, което е направилъ, е станало следъ като измамата му е станала известна, или следъ преставането на насилието.
Отделъ VIII.
За делбата, направена отъ родители или други възходящи между техните низходящи.
300. Родителите и другите възходящи могатъ да разделятъ имотите си помежду своите чада и низходящи, като влиза въ тая делба неразполагаемата часть.
301. Тия делби могатъ да бъдатъ направени чрезъ актове (при-живе или чрезъ завещания, като се съблюдаватъ формалностите, условията и правилата, предписани за даренията и за завещанията.
Делбата, направена чрезъ при-живенъ актъ, може да става само за имоти, които дарительтъ притежава.
302. Ако всичките имоти, които възходящиятъ оставя въ деня на своята смърть, не са били поделени, ония отъ тия имоти, които не са били поделени, се делятъ съгласно съ закона.
303. Ако делбата не е направена между всичките чада, които съществуватъ въ време на смъртьта, и низходящите на ония, които са починали по-напредъ, делбата е недействителна въ цялость за всички. Може да се предизвика нова делба въ законна форма, било отъ чадата или низходящите, които не са взели никакъвъ дялъ, било дори отъ ония между които делбата е била направена.
304. Делбата, направена отъ възходящия, може да бъде оспорявана, ако отъ делбата или отъ други, направени отъ възходящия разпореждания, излезе, че някой, между които е разделенъ имота, е утвърденъ въ законната си часть. Ако делбата е направена съ при-живенъ актъ, то тя може тъй също да се оспорява, ако някой е увреденъ съ повече отъ една четвъртъ, съгласно съ правилото въ чл. 295.
305. Чадото, което по една отъ причините, изказани въ предидущия членъ, оспорява делбата, направена отъ възходящия, трябва да внесе предварително една сума срещу разноските за оценението, което има да стане, и ако искатъ се отхвърли съ окончателно съдебно решение, разноските оставатъ на негова сметка, а тъй също в разноските по производството на делото.
Книга II.
За даренията.
306. Дарението е договоръ, чрезъ който дарительтъ отстъпва веднага и безвъзвратно даденото нещо за въ полза на надарения, който го приема.
307. Счита се за дарение тъй също и дарътъ, направенъ въ полза на друго лице отъ признателность, отъ уважение заслугите на надареното лице, или като едно определено възнаграждение или като едно отстъпване, което налага на надарения някои длъжности.
ГЛАВА I.
За лицата, които могатъ да дарятъ и приематъ даръ.
308. Не могатъ да дарятъ: 1) този, който няма право да прави завещание (чл. 48); 2) тези, които са подъ попечителство, отъ деня, когато е поискано попечителството и непълнолетните отъ осемнадесеть години нагоре, макаръ и да са освободени отъ настойничество.
309. Не могатъ да получаватъ даръ, даже чрезъ подставено лице, неспособните да получаватъ по завещание въ случаите и реда, определени въ главата за наследството по завещание (чл. 49 ).
310. Всяко дарение, направено въ полза на неспособно да получава лице, е недействително, макаръ то да е направено подъ видъ на възмезденъ договоръ.
ГЛАВА II.
За формата и действието на дарението.
311. Всеки актъ за дарение на недвижими имоти, трябва да се извършва отъ нотариуса по установения редъ за извършване крепостните актове, подъ страхъ на недействителность.
Всеки актъ за дарение движими имоти може да стане предъ нотариуса по установените форми или чрезъ непосредствено предаване на вещите.
312. Дарението става задължително за дарителя и произвежда своето действие само отъ деня, въ който то е било прието изрично.
313. Ако надарениятъ е пълнолетенъ, приемането трябва да стане отъ него, или въ негово име отъ лицето, което е упълномощено отъ него да приеме направеното дарение, или упълномощено да приеме въобще даренията, които би му се направили.
314. Дарътъ, направенъ на единъ непълнолетенъ, или на единъ пълнолетенъ, който се намира подъ настойничество, се приема отъ преживелия родитель или отъ настойника.
Дарението, направено на бъдащи деца на едно определено лице, може да се приеме отъ родителите.
Непълнолетниятъ, който е освободенъ отъ настойничество, и пълнолетниятъ, който е подъ попечителство, приематъ даровете, съ съгласието на попечителя.
315. Даренията, направени за въ полза на юридически лица, приематъ се отъ управителите на тия лица, съгласно съ чл. 190 .
316. Ако приемането на дара не е станало по установените въ горните членове правила, то недействителностьта на дарението може да се заяви даже отъ самия даритель, отъ неговите наследници, и отъ лица, които са застъпили техните права.
317. Правилно приетиятъ даръ е задължителенъ за двете страни и правото на собственостьта на подарения предметъ преминава върху надарения, безъ да има нужда отъ друго предаване.
Даренията, направени предъ видъ на определеното бъдаще съпружество, било отъ съпрузите въ взаимна полза, било отъ други лица въ полза на съпрузите или на техните бъдащи деца, не могатъ да се оспоряватъ по причина, че не са приети.
Но дарението е недействително, ако не е станалъ бракътъ.
318. Непълнолетните и запретените не могатъ да се възстановяватъ въ правото си за приемане по причина, че последното не било направено отъ бившите имъ настойници, но те могатъ да се тъжатъ противъ тия си настойници, ако такъвъ искъ би си ималъ мястото.
Възстановлението не става дори въ случая, когато речените настойници биха се указали несъстоятелни.
319. Дарението може да обема въ себе си само предметите, които дарительтъ притежава въ време на дарението; ако то заключава бъдащи имоти, ще се счита недействително по отношение къмъ тяхъ.
320. Всяко дарение, направено подъ условия невъзможни, противозаконни или противонравствени, е недействително.
321. Всяко дарение, направено подъ условия, на които изпълнението зависи изключително отъ волята на дарителя, е недействително.
322. Дарението е тъй също недействително, ако е направено подъ условие да се изплатятъ други дългове или тяжести, освенъ ония, които са съществували въ време на дарението, или които са определени, било въ акта на дарението, било въ описа, който би трябвало да се приложи къмъ него.
323. Всяко дарение на движими имоти, извършено чрезъ писменъ актъ, трябва да съдържа и единъ оценителенъ описъ, подписанъ отъ дарителя и надарения, или отъ ония, които приематъ дарението вместо него.
324. Дарительтъ може да си запази правото да вземе назадъ дарените предмети, било въ случай, че само надарениятъ умре преди него, било въ случай, че както надарениятъ, тъй и низходящите му умратъ преди него.
Това право може да се запази само за въ полза на дарителя.
325. Следствието на правото за вземане назадъ дарените предмети е, че то унищожава всичките отчуждения на тия предмети и ги възвръща на дарителя свободни отъ всички тяжести и ипотеки.
ГЛАВА III.
За отменението на даренията.
326. Дарението може да се отмени само по причина на неизпълнение на условията, подъ които то е било направено, или по причина на непризнателность, или най-после по причина на добиване чада.
327. Въ случай на отменение, по причина на неизпълнение условия, имотите се повръщатъ на дарителя свободни отъ всяка тяжесть и ипотека, произходящи отъ надарения, и дарительтъ ще има противъ третите лица, владеющи дарените недвижими имоти, всичките права, които би ималъ и срещу надарения.
328. Дарението може да се отмени за непризнателность само въ следюйщите случаи:
1) ако надарениятъ е посегналъ на живота на дарителя;
2) ако надарениятъ е осъденъ за други престъпления и за важни оскърбления противъ него, и
3) ако му отказва прехрана.
329. Отменението за неизпълнение условия или за непризнателность става всякога чрезъ съда.
330. Просбата за отменение дарението, по причина на непризнателность, трябва да се подаде въ течението на една година, като се брои отъ деня на престъплението, приписването отъ дарителя на надарения, или отъ деня, въ който престъплението е могло да стане известно на дарителя.
Това отменение не може да се иска отъ дарителя противъ наследниците на надарения, нито отъ наследниците на дарителя противъ надарения, освенъ ако въ последния случай искътъ е билъ предявенъ отъ дарителя, или той е умрялъ въ продължение на годината следъ престъплението.
331. Отменението на дарението, по причина на непризнателность или по причина че са се родили деца, не може да бъде въ ущърбъ нито на отчужденията, направени отъ надарения, нито на ипотеките и другите тяжести, съ които той е обложилъ дарения имотъ, ако те са станали преди завеждането искъ за отменение.
332. Въ случай на отменение, надарениятъ се осъжда да върне стойностьта на отчуждените предмети, която са имали по времето на искането, и плодовете, като се смята отъ деня на това искане.
333. Дарението, направено отъ лице, което въ време на дарението не е имало деца или законни низходящи, може да се отмени, по причина че на дарителя се роди, даже подиръ смъртьта му, законенъ потомъкъ, ако последниятъ е роденъ живъ или способенъ да живее, или по причина че дарительтъ е узаконилъ едно свое незаконнородено дете, чрезъ последующъ бракъ, ако това дете е родено подиръ дарението.
334. Отменението на дарението става, дори и когато детето на дарителя или дарителката е било заченато въ време на дарението.
335. Дарението може да се отмени дори и тогазъ, когато надарениятъ е влязълъ въ владение на дарените имоти и е билъ оставенъ отъ дарителя да продължава да ги владее и следъ раждането на детето, безъ обаче да бъде надарениятъ длъженъ да върне плодовете, които е събралъ, отъ каквото естество и да са те, съ изключение на случая, когато раждането на детето или неговото узаконение чрезъ последующъ бракъ му е било предявено съ формаленъ актъ; тогава той ги плаща отъ деня на предявяването иска и то безъ да се гледа, че искането за влизане въ владение на дарените имоти е било направено следъ това предявяване.
336. Всяко условие или договоръ, чрезъ което дарительтъ се е отказалъ отъ правото за отменение на дарението, по причина на раждане чадо, брои се като недействително.
337. Искътъ за отменение на дарението, по причина че се е родило чадо на дарителя, може да бъде предявенъ само въ продължение на петьтехъ години, които следвать подиръ деня на раждането на най-подирното чадо на дарителя. При това, дарительтъ не може де предяви речения искъ после смъртьта на чадата си или на техните низходящи.
ГЛАВА IV.
За намалението на даренията.
338. Всякакъвъ родъ дарение, направено по каквато и да е причина и въ полза на каквото и да е лице, се намалява, ако, като умре дарительтъ, излезе, че дарението надминава разполагаемата часть.
Установените въ чл. чл. 95 и 106 и други последующи за намаляването завещателните разпореждания се прилагатъ и за намалението на даренията.
339. Само наследниците, които иматъ право на законна часть, техните наследници или встъпивщите въ техните права, иматъ право да искатъ намаление на дарението.
Те не могатъ да се отрекатъ отъ това право, презъ живота на дарителя, ни съ изрично за това обявление, нито пъкъ да изявятъ съгласие за дарение.
Дароприемателите, заветниците и кредиторите на умрелия не могатъ да искатъ намалението на дарението.
340. Намалението става само следъ като се разподелятъ всичките имущества по завещание.
Ако това намаление се допуща, то се захваща отъ последното дарение и се възлиза последователно къмъ предидущите по старшинство.
341. Надарениятъ е длъженъ да върне доходите отъ тази часть, която надминава разполагаемата часть, отъ деня на смъртьта на дарителя, ако искането е заявено въ течение на една година, а въ противенъ случай, отъ деня, когато е заявено това искане.
342. Недвижимите имоти, които се връщатъ по причина на намаление дарението, трябва да са свободни отъ всякакви задължения и ипотеки, направени отъ надарения.
343. Искътъ за намаляване дарението или за повръщане подареното имущество може да се предяви отъ наследниците противъ трети лица, държатели на недвижимия имотъ, който е часть отъ дарението и отчужденъ отъ надарения. Той се предявява по същия начинъ и по същия редъ, по който искътъ би се предявилъ противъ самите надарени, и следъ като се узнае имуществото имъ. Този искъ трябва да се предяви по реда на отчужденията, като се почне отъ най-последното отчуждение.
ОСОБЕНИ РАЗПОРЕЖДАНИЯ.
344. Лицата отъ мюсюлманското вероизповедание наследяватъ по предписанията на свещения имъ законъ (шерията) и по действующите до сега законоположения за наследството, ако те се съдятъ за наследството предъ кадийските съдилища.
345. Настоящиятъ законъ отменява всичките до сега съществующи закони и наредби по наследството.
- donna
- Старши потребител
- Мнения: 5350
- Регистриран на: 10 Яну 2003, 19:58
- Местоположение: Свищов
6 мнения
• Страница 1 от 1
|
|
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 24 госта